В търсене на Вихрен 1: Много обрати, неизвестни и тествания на духа...

Връх Вихрен. Кота 2914 метра надморска височина. Вторият по височина в България.

Този поход бе планиран отдавна. Има няма няколко месеца, в които ние се очертавахме голяма компания, която да скита из Пирин в търсенето на този връх. Организацията ни постоянно се променяше като брой хора, дати и всичко каквото е възможно, даже в един момент всичко висеше на косъм даже и да не се случи. Самият аз правех всякакви комбинации за да мога да се включа в цялата схема, защото исках да покоря този връх по няколко причини. Дядо ми беше планинар, който бе обиколил по-голямата част от страната ни и за него Пирин бе най-красивата планина където е бил. Освен това неговият първороден син, моят баща, се казва Вихрен в чест на най-красивия планински връх. Знаейки, че това е може би най-трудният за покоряване връх у нас, но обременен със семейна история покрай него, успях да наглася всичко от моя страна за да се случи...

Когато една традиция трябва да се изпълни и е подплатена със спомени.

Сутринта едва започваше, а облаците все още се пъстреха във виолетово-розовата гама. Отново не бях спал особено, но това нямаше значение в случая, защото срещата с толкова стар приятел е винаги зареждаща. Като да бръкнеш в контакта единствено без изгарянето на кожата, изправените коси и други повреди. Чиста позитивна енергия. Докато си пиех чая наблюдавах улицата и първите хора, които се раздвижваха по тротоарите. Часът бе едва шест и петнайсет. Трябваше да тръгвам към мястото на срещата.

Лирично отклонение 12

Обикалям,
бродя, плъзгам се
по страните на града,
сред картините
покрити с нощ,
и духът ми млад е
изпълнен със съмнения,
надежда.

Шарят,
лутат се
очите ми в захлас
по стените,
сред хората,
търсят те
лице конкретно.

Трепери,
свива се
сърцето мощно
и живее сред фантазиите
родени в кътчета тъма,
но затуй тъжно нереални
в светлината,
изпълнено с разочарование.

Лирично отклонение 11

Слушам
врявата, която вдигат,
звуците далеч подминали
речта човешка.
Грачене и рев,
тук там и цвилене се чува.

Лицата им изопнати са,
животински и клечат телата
около прах, боклуци и коли.

Гледат се ехидно
и смеят се като чакали,
боричкат се за удоволствие
като уличните песове.

Ръцете им белязани
с множество фантазии са,
що живота са отнесли
с всяка капчица отрова.
И в чакането на заместител
те отдавна са останали единствено
човешки сенки.. 

Вървя до нея и докато говорим и се смеем, наблюдавам как нощните светлини играят по лицето й, ритмично и магично като във филм. Очите й се разширяват леко, говори разпалено и топлината на думите се пренася във въздуха наоколо, а аз се опитвам да връщам топката на разговора, да го поддържам жив. В съзнанието ми изскачат образи от различни сънища, когато тя се е намъквала неочаквано и ме е гледала до степен, в която се будя и не мога да заспя. И ето, че сънят се развива в реалността, предизвиква ме. А ние вървим из нощна София и аз се опиянявам от самото й присъствие, защото усещам началото на химичните реакции вътре в мен или просто си признавам най-сетне тяхното съществуване. Обзема ме онази сладка паника, в която се чудя какво да направя - да прекъсна разговора, да се приближа по-близо до нея, да хвана ръката й за да я спра и накрая да се опитам да я целуна или да продължим да вървим и тя нищо да не узнае...

Лирично отклонение 10

Да се потопя в теб,
да се разтворя в тъмния воал,
а очите ти да диря с моите
е просто мистичен ритуал.

Намирам и те губя,
защото вред си ти.
Коприна, нежна,
що мисълта докосва
с мечтания и зрителни игри,
но изплъзва се от ръцете като дим...