Завръщане след 917,4 км - ден 2

14 април, 4:30, Сантияго де Компостела

Сутринта съм тих колкото мога, но малко муден, въпреки притеснението ми да хвана влак за Мадрид.

Навън Сантияго е пълен с гуляйджии, някои спящи по улиците, други спорещи и викащи, а аз вървя спокойно към гарата, вдишвам въздуха, който е пълен с миризма на урина, разбити бутилки с алкохол и тук там на повръщано.

Сядам във влака и чакам да тръгнем. Когато потегля започвам да да придремвам, да слушам музика и да мисля върху изминалото време...

Завръщане след 917,4 км - ден 1

13 април, на път за Сантияго

Намирам се в автобус, за първи път от 36 дни, пиша, клюмайки от сън заради друсането и изоставам в дневника си. Сградите се сменят бързо, за пръв път от много време не разчитам на собствените си усилия, а съм затворен в машина от метал, която се управлява по волята на някой друг. Да зависиш от непознат е странно, но трябва да си отворен към това. И за два часа се оказваме на разстояние, което бихме изминали за три дни...

По Камино - ден 36

12 април, Финистера

Сънувам...
Странен сън, който е съставен от сегашно и минало време. Намирам се в основното училище, пишем съчинение, но е като на зелено училище – седим на каменни маси и пейки, подобни на гъбки, сред природата. Виждам съучениците си, там са Теодора и Адриан, може би и други хора, които вече не са сред обкръжението ми, но те са там, а аз май съм закъснял, движа се запъхтяно и се опитвам да надникна в листата им, че да разбера и каква е темата ни. В далечния край на поляната пък виждам Джери, който е облечен като свещеник, от онези с якичките, седи и проповядва, а от него струи благост и хармония. Възкликвам на сън „Джери?!?“, но той не ми обръща внимание, а проповядва на децата около него. Пак поглеждам съчиненията на моите съученици и на един лист чета: „точка 14: Много яко е, че го направиха!“. Джери продължава да говори на учениците около него, а от устата му сякаш се разлива една приятна мелодия, подобна на птичи песни, която ми дава вътрешна хармония. Осъзнавам, че съчинението е за Камино, моите съученици пишат за мен и останалите, възхищават ни се, но пък си мисля, че и те могат да минат всичко това, стига да искат. Мелодията продължава да се лее и се усилва, събуждайки нещо в мен, някаква мисъл...
Отварям стреснато очи и търся телефона, чиято аларма ме е събудила за първи път на Каминото, да я спра, така че да не събудя останалите.

Тромав съм. Да те събудят от сън, насилствено, е като да ти бият транквиланти, а ти да се движиш въпреки това. Излизам от стаята и разбирам, че съм последен от групата – Дарта и Вероника ме гледат, аз говоря, но и слухът ми е заспал, защото италианката ми прави знак, че викам. Шумно си събирам нещата, гледам, че е тъмно навън, но не е нещо ново за нас. Алин също е будна, защото трябва да си вземе автобуса за Сантияго, а от там да вземе транспорта си за Лисабон където да прекара малко време с приятели за рождения си ден. Сбогувам се и със Сам, казвам му да тренира с беленето на портокали, да се пази и да постигне всичко, което иска. Той казва как му се иска да е с нас и днес, но трябва да си гледа здравето. После ще отиде към Ла Коруня и от там за Щатите...

Интерлюдия 3 (ден 35)

11 април, 12:00, Финистера

Майк

Стоя на скалите до плажа, свалил съм обувките и тениската и се опитвам да изравня тена си. Слънцето се отразява във вълните, хора влизат до колене във водата, а и аз искам да съм вътре, но си нося много неща, които са ми важни и не искам да рискувам да изчезнат. Сякаш сега осъзнавам, че съм го направил цялото това пътуване – отделни моменти се връщат в главата ми, гледам назад и мечтая напред, очаквам сблъсъка с реалността.

Виждам Майк, който се приближава на плажа, викам го и той идва при мен. И двамата с него се чувстваме неестествено. Той казва, че е странно да не правим нищо тук, да не ни очакват още километри, защото и двамата знаем, че Муксия е просто разходка, не е цел... Тази статичност го побърква, а аз напротив, опитвам се да остана тук, да премисля разговорите до момента, от днес, тези, кото ме очакват и да запомня усещането да не се движа, да вкарам емоцията от хармонията в ежедневния си живот. Този, който е без жълти стрелки...

По Камино - ден 34

10 април, рано сутринта, Олвеироа

Сънувам...
Алин се приближава към мен. Спира на около крачка и ме гледа в очите. След това се надига на пръсти и се опитва да ме целуне. Хващам я и я спирам. Казвам й, че обичам друга, че нямам нужда от заместители, че това ще е обидно и за двама ни...
Отварям очи и съм в очакване. Днес трябва да видя океана, да се съединя с него и нищо не може да ме спре...

По Камино - ден 33

9 април, 7:00, Негрейра

Сутринта ставам и си взимам душ. Когато имам своя хавлия, макар и за един ден, мога да си позволя да се събудя с гореща вода. Докато струята ме плиска се настройвам за трийсет и няколко километра през днешния ден. Надявам се Алин да вземе автобус, но я виждам как си приготвя раницата. Закусваме, разпределяме сандвичите по раниците и тръгваме. Навън е мрачно, мъгливо от морската влага. Светлината, идваща от сградите и уличните лампи, е размазана и сякаш се движим в съня на някой импресионист, а над далечните хълмове слънцето се изкачва в заревото си.

По Камино - ден 32

8 април, около 5 часа сутринта, Сантияго де Компостела

Будя се веднъж през нощта, вероятно и останалите се събуждат, защото литовката, която трябва да хване ранен полет е шумна и неподредена. После не мога да заспя, а в прозореца се отразява нощен Сантияго. Постепенно се развиделява, ние се приготвяме, а Ян ни гледа от уюта на собствения си спален чувал. Сбогуваме се с него, той ми пожелава късмет в това, което търся, а аз му пожелавам да намери покоя, който му се изплъзва. Даже е комично как той подскача в спалния си чувал за да се разделим, всеки по своя път. Целуваме се по бузата, нарамваме раниците и тръгваме. Остават ни още едни 90 километра до океана.

По Камино - ден 31

7 април 6:30 Монте до Гозо


Ставаме рано, навън е тъмно и приготвяме багажа си, каквото е останало да се прибере в него, чуваме и учениците, които се разбуждат, но ние имаме две цели – да стигнем Сантияго на зазоряване и да се класираме за обяда в скъпия ресторант.
Излизаме навън, краката ни чаткат по паважа, подминаваме тъмните сгради, които очакват множеството пилигрими през лятото, минаваме през бариерата, а в далечината светлините очертават целта ни. Пет километра, които би трябвало даже да не усетим. Включваме челниците, със Сам водим пътя, пресичаме околовръстното и там е табелата Сантияго, декорирана с множество стикери. Пред нас се появява група ученици, които са шумни, мудни в бройката си и макар да знаем, че не е състезание ускоряваме крачка. Или просто влизаме в ритъм. Алин изостава, а ние със Сам и Дарта влизаме в един бар за да вземем печат – правилото е, че трябва да вземем поне един преди катедралата като доказателство, че не сме лъгали в последните метри. Небето започва да просветлява, вече е утро, но слънцето не се е вдигнало. Ян се хили, че няма да му вземат обяда. Чуваме един глас да казва „Буен Камино“, а наличието на сложни кръстовища ни обърква. Озоваваме се в старата част, табелите ни гледат отвсякъде, а на маркера 1000 метра сякаш настава последен напън. Сам започва да пее 500 miles, пуска я на телефона си. Дарта му казва, че ще го убие, защото постоянно я е въртял и всъщност това ще е добро дело. Убийството на Сам. Шегуваме се, че свещениците ще я благословят, а аз сменям припева „Ла да дада ...“ на „Да-да-да-дарта“. Виждаме паметник на Сервантес, а там, над сградите и една част от катедралата. Спускаме се по малките улици, хората около нас се приготвят за нормален работен ден, те всеки ден виждат луди като нашите потни аз-ове. Заобикаляме катедралата и в 8:30, заедно с камбаните сме пред централния й вход. Със Сам и Дарта скачаме и викаме..
Успяхме! Наистина сме герои!

По Камино - ден 30

6 април, 7:30, Санта Ирене

Събуждам се отпочинал, за пръв път от много време съм спал 7 часа без прекъсване. Няма сънища за СМС-и, очи, думи, които да кънтят в главата ми. Събуждам се спокоен... Разглеждам какво е написано върху летвите от подматрачната рамка. Днес ще е мързелив ден, само 18 километра вървене, а аз се чудя дали съм искрен със себе си? Или дали съм готов да се променя?

Докато гледам как един италианец, който е от пушачите, палещи цигара след цигара. Иска да има кафе, но няма и затова ни моли да ползва от нашето какао. Пием по една чаша, за да се сгреем, почти нямаме храна след снощната вечеря, но Арка де Рино е близо, на половин час от нас. 

Излизайки на пътя знам, че трябва да продължа – не само тук, а да се озова в реалността на хората, извън тази на пилигримите, на място където стрелките са пред теб, в теб, но не са боядисани в жълто, че да изпъкват....

По Камино - ден 29

Пилигримът, който свири на хармоника...

05 април 18:05 Санта Ирене

Домът ни на 24 километра от Сантияго се оказва сграда до шосето. В кухнята няма нищо освен една микровълнова, а в близкото бистро няма друго освен сандвичи. Ян е продължил, защото казва, че няма да издържи на шума и предпочита да върви до Арка до Пино. В албергията има хора, които не познаваме, нови пилигрими. Аз слушам шума от улицата, треперенето на сградата и си мисля как като дете спях в такава къща и усещах вибрациите от трамвая пред нея.

Седя отвън, събирам колкото се може повече лъчи, чувствам се уморен и се чудя защо – дали е заради липсата на нормален сън, жегата днес или пък интервюто, което дадох?

По Камино - ден 28

4 април, Гонзар

Тя ми праща смс, че е спасила децата, своите деца, своя клас. Че е имало опасност, но тя се е борила със зъби и нокти, защото за пръв път не е имала своя нож със себе си, но те са в безопасност вече. Докато го чета си представям издраните й ръце, но усмивката й на победител, на амазонка...

Будя се стреснат до такава степен от съня си, той е толкова реалистичен, че чак усещам вибрацията на телефона си. Извъртам се в опит да го намеря, накрая го напипвам в чувала, включвам го, но там няма нищо, а всичко е било в моята глава. Сякаш ме е ударил мокър парцал, който ме оставя тръскащ глава. Пускам плейъра и тръгва Pilgrim на Клептън, някак символично. Чудя се дали не съм поклонник, който върви към любовта – поне пътуването ми досега ме води към тази стихия...

По Камино - ден 27

3 април, Барбадело

Събуждам се много рано, слушам музика и чакам другите да се събудят. Както обикновено, когато съм в покой, аз се движа в онази посока, онази, която ми носи несигурност и мисълта ми се лута през образите на различните жени в моя живот, докато не се сливат в нея. Мисля си за всички случайности досега и как те влияят на мисленето ми. Другите се събуждат, приготвяме се, а кафенето не е отворено. Закусваме остатъците от храната си през затвореното заведение, мръзнем, а слънцето се подава от недрата на земята за да озари небесата.

Дарта иска да поспи още малко, със Сам и Алин тръгваме, но с него дръпваме напред, за немската ми сестра всяка крачка е болезнена докато не влезне в ритъм. Пътят ни се стеле в мъгла, напомня на Графството от „Властелинът на пръстените“ със зидовете си от редени камъни, които са облечени в лишеи и мъх, поточетата, които се спускат по пътеките, къщите, които са сгушени под дърветата...

По Камино - ден 26

2 април, 7:54, Триакастела.

Седя и гледам реката. Отдавна е светло, но ние се бавим, защото вчерашната вечер си дава отражение. Откривам, че съм забравил фотоапарата включен и нямам батерия. Другите тепърва стават, а аз съм буден от час и половина – корейците и Хорхе влизаха и излизаха, а вратите се удряха зловещо. Псувам ги тихо и се чудя само аз ли се сещам да задържа крилата когато отивам до тоалетната? Докато другите се приготвят, аз осъзнавам, че нямам махмурлук, което е добър знак. Или лош ако значи, че съм свикнал с виното...
Събираме се на масата и ядем каквото имаме останало, а шегите от вчера продължават. Шон и Дарта се занасят, а в някакъв момент тя казва „Аз съм скорпион, мога да пазя тайни..“. Става ми любопитно и я питам на коя дата е. „29 октомври..“. Иде ми да се плесна по лицето. „Супер, сети се с кой имаш рожден ден на една дата...“ Тя ме поглежда и се сеща. „Нееее!“, „Даааа!“ със смях й отвръщам. „Вече не ми е смешно..“. „А мен питаш ли ме?“. Смея се. Какво ли друго ми остава когато просто онзи горе се занася с мен...
Камино, какво да правиш...

По Камино - ден 25

1 април, О Себрейро

Навън не вали, влажно е, а докато отивам до тоалетната минавам край разпънатата във фоайето палатка на Денис и от там се чува тихо хъркане и леко скимтене. Слагам тежките обувки, които са сравнително сухи, приготвям раницата и не се чувствам гладен. Ханес, Реджина и Алин искат да отидат да закусят преди да тръгнат, но аз знам, че след вчерашната ситуация в същия ресторант ще ме гледат лошо. Навън облаците облизват хълмистите планини, слънцето тепърва се надига някъде и в далечината проблясва. Приготвям се за ветровито време, нарамвам раницата и тръгвам...

По Камино - ден 24

31 март, Ла Лагуна

Гледам ниската жена пред себе си и първата ми асоциация е за зловещо джудже асистент на луд професор. Сякаш е излязла от филм на Дейвид Линч, а атмосферата на албергията е зловеща и минорна. Освен мен са корейските баща и син, които жената ще заведе до местата за спане. Мисля си единствено колко е плашеща с големите си черни очи. После оглеждам и хората наоколо. Гори приятно от камината, но всички тук са странни, напомнят ми на една история на Лъвкрафт, в която жителите на едно пристанищно градче сключили сделка с едно създание, а после се съвокуплявали със същества от дълбините, населението постепенно се израждало докато те се кланели на Древните. Чудя се дали да остана, намирам се на около три километра от О Себрейро, целта за деня ми, но навън вали като из ведро, аз нямам дъждобран, защото той е забравен някъде във Вийафранка, мокър съм до кости и имам нужда поне малко да изсъхна преди да тръгна. Спокоен съм, че с мен е Ханес, който решава да изпие една бира, но в мислите си представям как тези хора тук, вероятно едно семейство, са убийци или най-малкото психопати...

По Камино - ден 23

30 март, Понферада

Следвам корейци, които изпреварвам на излизане от Понферада, след като съм се откъснал от Ханес и Реджина. Имам нужда да вървя и да мисля, спирам преди изгрева да наблюдавам града и планините от които се отдалечавам. Да се движа бързо ми носи успокоение, помага ми да се фокусирам, да мисля и да подреждам... Не съм гладен или жаден, така че решавам да вървя около няколко километра и след това да седна да пия кафе или чай.

 

По Камино - ден 22

29 март, около 4 сутринта, Манхарин

Студено ми е. В дома на тамплиерите тоалетната е навън и аз съм на поляната зад сградата, пикая и гледам звездите, опитвайки се да позная някое и друго съзвездие. Чувствам се толкова нищожен, но и толкова жив в това да усещам студения въздух около глезените си. Мисля си за много и за нищо, всъщност искам да се вмъкна отново в спалния чувал, защото вече треперя. Качвам се отново като слон по стълбището, старая се да не си разбия главата в гредите и наблюдавам небето от прозорчето над Одри. Там не се виждат звезди и на фона на хъркането просто мисля и чакам да наближи шест часа, да си приготвя багажа и да посрещна изгрева на път, в планината. Нещо, което отдавна не ми се е случвало...

По Камино - ден 21

28 март, Асторга...

Събуждам се с онова усещане за празнина. Знам, че съм я сънувал, но сънят е изчезнал някъде в момента на събуждането, оставам просто с мисълта за нея до себе си. Чувствам всичко – аромата, кожата й, ръцете ми се присвиват, но са празни... Аз съм в Испания, на Камино, на около десет дни от Сантияго, а от едната ми страна спи Дарта, а срещу ми Ханес е вече буден, защото светлината от телефона му разкъсва мрака върху лицето му. Рано е, а аз съм изпълнен с мисли, които дълбаят дълбоко и безпощадно в душата ми...

По Камино - ден 20

27 март, около 6:30

Отварям очите си, навън е тъмно, но се чувствам готов да вървя. Обичам тези сутрини когато тялото ми е жадно за движение, пък и съм зареден с болкоуспокояващи и кремове за две седмици напред. Латвийската двойка спи и аз бавно и възможно най-безшумно изнасям нещата си в общото помещение, където е Ханес. Приготвяме се и излизаме в сутрешния мрак, пътят ни е осветяван само от няколко улични лампи с златистата светлина на волфрамовите жички.
Сградите са студени и затворени, тук там някой прозорец просветва, а докато излизаме от Хоспитал с Ханес, той сякаш се отваря и разказва как точно сега ние сме като истинските пилигрими в старите времена. Как те са тръгвали рано сутрин или са пристигали късно вечер, всичко за тях е било тъмно, а светлината от прозорците и била покана да се присъединят, да се подслонят от неблагоприятността на света, защото зад негостоприемните стени се криела топлина. И те вървели така, ден след ден, от зори до мрак, отбивайки се. Чудя се колко от тези хора са били подслонени от чиста хуманност и християнска благост и колко от това да дадат някой друг грош за светлата вяра. Защото индулгенциите се заплащат...

По Камино - ден 19

26 март, някъде преди Вилавуенте

Вали. Камерата е прибрана в раницата, за да не се наводни, дрехите ми натежават, а аз гледам сюреалистичността наоколо. Пътят е разкопан отстрани, а стадо овце е сякаш на средата на нищото. Кракът ми отново изпитва болка, а времето не позволява просто да се отпусна. Във Вилавуенте трябва да има бар, сигурен съм в това, но не съм сигурен дали ще работи. Копнея за чаша чай и вътрешно съм се раздвоил между радостта да вървя отново, макар и с болка, и дали не е грешно решение, че реших да се опитам да продължа след Мазарете, защото беше твърде рано като стигнахме там, а и Ханес реши, че ще продължи до Хоспитал дел Орбиго...

По Камино - интерлюдия 2 (ден 18)

25 март, Леон

Обикалям в търговски център – пълно е със служители, които искат да ти помогнат, поне на етажа със спортните стоки, на другите вероятно ни различават какви сме и не ни закачат. Странно е... Висшия израз на консуматорство – отвсякъде те заливат звуци, виждаш различни модели техника, обувки, дрехи и прочие. Разглеждам какво има на промоция докато Алин разпитва един от служителите за обувките, които предлагат. Да гледаш неща на промоция е все едно да си бик и да ти развеят нещо пред очите – самото движение те кара да атакуваш. За момент мисля какво бих си взел отвъд чорапите, които наистина са ми нужни, но се осъзнавам, че съм на Камино. Тук няма да взимаш излишни неща, тук оставяш неща...

По Камино - ден 17

24 март, някъде

Седя на някаква ограда. Пред мен е магистралата към Леон, а самият град е само на пет километра пред мен. Проблемът е, че аз не мога да направя и една крачка. Тялото ми се е предало и си мисля „Това беше!“. Всички познати са вече пред мен, а едва двойка, която за пръв път съм видял днес, ме подминава и жената ме пита дали съм добре. Казвам, че глезенът ме боли, но просто си почивам. Имам нужда да остана сам. Не плача. Пресъхнал съм за сълзи, а и не плача от болка. Яд ме е, ако за мен Камино приключи на 415 километра от океана... Яд ме е на себе си, ня тялото ми. Макар външно да се държа на ниво, да се усмихвам, вътре е хаос, вали. Мисля си дали ще ми се наложи да се върна...

По Камино - ден 16

23 март, Релиегос, някъде по обяд

NO

PAIN NO GLORY!
Надписът е огромен върху така или иначе изписаната синя фасада. Виждам имена на хора, дълги истории на различни езици. Барът на Торре. Гледам надписът, мръсните маси отвън и обстановката на пустото селище. Групата ми отново се е разкъсала, осъзнавам, че болката е част от Камино и се усмихвам на тази мисъл за болката. Влизам вътре, там са Реджина и Ханес, Кати и Исан, заедно с още пилигрими. Мъжът зад бара, вероятно Торе, носи лекьосан анцуг, има големи мустаци и мургава кожа, а му помага и жена, която гледа малко уплашено или поне на мен така ми се струва. Мястото, както и предполагам е абсолютна дупка, но плътно изписаните стени, знамената и тениските, които висят, дори мръсотията е уютна и въпреки, че Ханес е отвратен от липсата на хигиена, аз се отпускам след 18 километра без нормално място за почивка и си поръчвам чай...

По Камино - ден 15

22 март Калзадийа

Огънят в камината грее и с червената му топлина сякаш несгодите на деня отминават. Албергията е първата на дарения, в която оставам. Тук сме с „немското ми семейство“ и едва двойка, англичанин и австралийка – Питър и Алиса. Обстановката е пропита с религиозна хипарщина – картини, нарисувани от хоспиталиерите или пилигримите, които представят пътя в някаква особена светлина, има уредба с музика, а на стената, на полски, има написана „Отче наш“, която разчитам с умиление. Разтривам краката си, които ме болят много, опитвайки се да се сгрея, а усещането да съм тук, сред тези стени е приятно. Дава смисъл след прехода в ужасяващото време, което ни връхлетя и ми показа недостатъците на екипировката ми...

По Камино - ден 14

21 март, Телариос де лос Темплариос

-Защо вървиш Камино? - мъжът ме гледа ведро иззад очилата си, а лицето му излъчва някаква благост. Гледа ме без да има осъждане или нещо друго, наистина иска да знае и аз се чувствам поласкан, чувствам се специален. Чудя се как точно да му отговоря, но в крайна сметка просто искам да излея всичко. Мъжът се казва Антонио, идва от Холандия и както Реджина ми го представя е минал 4000 км от всички варианти на Камино за три години и половина...

По Камино – ден 13

20 март, около 5:00 Боадийа

Будя се като пиян от сънищата си, глезенът е все така подут, а от опита ми до момента вече знам, че тъпите щеки изобщо не помагат. Въртейки го, легнал в леглото, все пак усещам подобрението. Надавам се и късметът от вчерашния чай да не продължи – беше ми се паднало „Много“ и сякаш се отнасяше за болката. Денят трябва да е по-лек, само 25 километра до Корнилос де лос Кондес, в противен случай ще се влезе в маратон от няколко дни по 40 километра. Тъмно е, аз слушам дишането на хората, а от възглавницата звучи тиха музика, защото слушалките са някъде там...

По Камино - ден 12

19.03. Боадийа

Седя на тревата в албергията, а наоколо има особени статуи от метал – пилигрими, които седят уморено, в очакване на следващия ден, гледайки като мен към църквата отсреща, която е декорирана с гнездата на толкова много щъркели, че чак не мога да повярвам. Ян пък седи и се разтяга след днешния преход, говори си с Кейти, друга французойка и с Херминия, холандката, която е минавала Камино няколко пъти. Бос съм и давам възможност на крака ми да подиша...

По Камино - ден 11

18 март, някъде из Мессета

Седя на кръстопът, раницата е облегната на една табела, свалил съм обувките и давам възможност на глезена ми да диша, току виж не ме боли толкова. Ям портокали, а вдясно от мен се намира Сан Бол - мястото, което трябваше да е крайната спирка за днес, но се оказва най-вероятно затворено и мечтаното преживяване, което Стив, ни обещаваше е по-скоро химера. Намирам се на 27 километра от Бургос, със седем повече отколкото очаквах за днешния ден, но ето ме тук, седя и ям портокалите, които купих по-рано в Хорнилиос, мислейки за всичко до момента и най-вече как ме чакат още пет километра до следващото място, Хонтанас, и дали ще имам силите и издръжливостта за целта...

По Камино - интерлюдия (ден 10)

17 март, Бургос

Събуждам се и е тъмно...
Хора хъркат, а чехкинята и ирландката още не са станали, за да преследват Педро. Аз както обикновено гледам тавана и, лежейки се опитвам да усетя тялото си. Движа глезените си и болката е голяма в левия - сякаш нещо е стиснало ставата, усещам го отекъл и сърдит...
Мисля си за предния ден, за камъка, за мислите си, за живота си и какво ли предстои. Знам само, че ме очаква ден почивка, в който се надявам да се излекувам поне частично, да се успокоя, да разгледам Бургос и да попия малко от атмосферата на Ел Сид.

По Камино - ден 9

16.03 21:40 Бургос

42 километра и съм с подут глезен, всяка крачка е неистова болка, а отвъд болката си мисля за днешния ден. И как по-точно надсмивайки се на хората, които сами пишат по стълбовете и знаците на Камино, се оказвам сам в капана...
И пиейки бира пред албергията, сред нови хора, главата ми е там, в клопката на Камино, точно в точката на пречупване, както мислех, че може да се случи...

По Камино - ден 8

15 март,  Санто Доминго

Събуждам се отново рано...
Чудя се дали изобщо ще си оправя съня на това пътуване с лампите, които се изключват в десет вечерта, заспиването в такъв ранен час и моят вътрешен часовник, който след седем часа ми казва "Ставай!"
В тъмното чувам пилигримите, които се блъскат, спъват в раниците на други поклоници, аз не бързам да ставам. Чувствам тялото си, дали има болка някъде, нещо, което да ме притесни от сутринта и да ми каже да съм внимателен към тялото си. Ако правилно съм сметнал разстоянията и вървя по трийсет километра на ден, то след два дни ще съм в Бургос. Пол ми е писал това в съобщение, което вчера видях на телефона си...
Ставам рано сутринта, решавам да съм асоциален за разнообразие, защото това ще е ден, в който ще вървя сам, без компания, освен хората, които ще срещна по пътя...

По Камино - ден 7

14.03 Наваррете

Събуждам се внезапно от падаща химикалка - заспал съм докато пиша от преумора. Чувам Пин Джун, кореецът-криптограф как оправя багажа си за да тръгне. Ставам за да го снимам, а той е заобиколен от технологичните си джаджи и пише нещо. Модерен пилигрим, който не може да се откъсне от света наоколо. Защо всички забиват очи в екраните след като стигнат крайната си точка за деня?
Междувременно очаквам Сам да стане и да разбера дали ще се разделим.

По Камино - ден 6

Джин

13 март, 20:06 Наварете

Болки...
Изпълват цялото ми тяло, най-силни са в десния глезен и лявото коляно, и аз нанасям от "конския" гел за облекчение им. Мисля си как се появи около Логроньо, първо глезена, а след това коляното и стъпките станаха трудни, тежки, а целта ни бе Наварете. Сам пусна музика от телефона си, а аз се оставях на ритъма, вид медитация, опитвайки се да не мисля за страданието, защото то ме връщаше към недовършените ми дела преди Камино, пречейки ми да се наслаждавам на пътя...
А и денят бе такъв - бърз, уморителен и подтикващ към спомени...

По Камино - ден 5

12 март, Торес дел Рио, 20:10

Пред мен семейството, поддържащо хотела, в който сме отседнали със Сам, играе карти. Бащата дърпа момиченцето си за плитките и вика "Торо, Торо!", а всички сме смеят. Гледам ги и си мисля, че не са испанци, а по-скоро хора с индианска кръв във вените си - мургави, с мазна черна коса, пълни и с леко дебели устни...

По Камино - ден 4

11.03. Естрейа, 21:16

В пансиона ще изгасят осветлението след 45 минути и аз се опитвам да запиша всичко важно за деня. Осъзнавам колко трудно е правя това всяка вечер. Губят ми се детайли от разговорите, моменти, истории, усещания. Предполагам, че ще са дълбоко вътре в мен, ще ме държат, ще ме издигат или срутват щом се сетя за тях. Но днес е специален ден, както и всеки ден на Камино ще бъде такъв ден, но още съм далеч да го осъзная...

По Камино - ден 3

10 март, Утерга, около 21 часа

Албергията затваря своя бар, а със Сам и Дарта пием бутилката вино, която имаме, ядем храната, която си носим. Бутилката е от мен, защото сме се обзаложили по-рано за това дали определен човек ще ми е писал. Пием и гледаме звездите над нас, празнувайки дългия днешен ден - 38 км, пиейки за хората, които сме оставили и за хубавите моменти. Дарта ме пита дали съм щастлив. Отговарям й, че търся щастието си, че се опитвам да намеря място на хората, които съм приел в себе си и някак нося с мен на Камино - жените, които съм обичал и обичам, баща ми, приятелите, които са ме оставили или аз съм оставил. Мисля си за собственото си физическо и емоционално изтощение в последните месеци, как всичко се промени и аз търся път към собственото си аз, към спомена за личното щастие... Сам разказва за борбата си с депресията, за собственото си чувство за вина към приятелите, как това пътуване, не само Камино, но и цялото му европейско странстване е начин да се приеме, така че да продължи напред. Разказва ни за проблемите си в Америка, свързани със здравеопазването, как Обамакеър му е помогнал да се вдигне на крака, предоставяйки му нужните медикаменти...

По Камино - ден 2

9 март Росенсвайес,

Спя неспокойно, не съм сам в сънищата си и когато се будя гледам тавана, а до мен Клей хърка. В дъното Дан преглежда нещо на телефона си и лицето му е осветено от меката светлина. Мисля си за плана си днес - да стигна Памплона, което ще значи да измина близо 50 километра. Вратата постоянно се отваря от хора, които искат да отидат до тоалетната или до банята и ми е тъжно за Кристина, която е точно между двете врати и не може да спи от нахлуващата светлина. 

По Камино - ден 1

8 март 2017

Будя се рано, твърде рано, оплетен в кабела на слушалките ми, неудобно влязъл в спалния си чувал. Стаята ехти от хъркане, а матракът ми е неудобен. Всъщност осъзнавам, че ще имам проблеми със спането по време на Камино - никога не съм привиквал лесно към промените, дори и към различното легло, а тук ще ме чакат различни легла всяка или почти всяка вечер. Извъртам се, гледам часовника на телефона и е твърде рано, някъде около пет сутринта. Опитвам се да спя отново, още някой друг час, но хъркащите са твърде много, а главата ми е пълна от внезапно нахлули мисли. Слушам музика, която е заглушена от Камино симфонията на спящите пилигрими. В мрака се ориентирам за източника на най-силното хъркане и решавам, че са британците, с които говорих вчера. Минутите се точат, песните се сменят, а аз чакам хората да се раздвижат за да имам извинение да се облека и да си направя чай...

914,4 км пеша, но все още не съм стигнал дотам....

7 март 2017, 6:00

Събуждам се даже преди алармата, взимам си бърз душ вместо кафе или чай, опитвайки се да свежна преди пътуването с влака... От 16 часа не съм ял нищо свястно, поглъщайки шоколада, който имах в раницата си.

Събирам чаршафите си и слизам на рецепцията за да оставя нещата си и да си получа депозита обратно. Там е друго момче, което се оказва, че е минавало пътя. Не целия, а само около 300 километра, но казва, че е прекрасен начин да прекараш ваканцията си активно. Очаквам да ми каже "Буен Камино", но това не се случва, може би защото още не съм пилигрим, не съм търсач на вярата или както искаш го наречи. Аз съм Стефан, който трябва да отиде и да хване онзи влак за Памплона.

917,4 км без да броим полетите, влаковете и автобусите... И още преди да съм ги изминал...

06 март 2017, около 14:30, летище София...

Намирам се на Терминал 1 и в главата ми като камбана бие въпросът "Защо го правиш?". Облегнал съм раницата до себе си и наистина се чудя. След няколко часа ще излитам за Мадрид - първата стъпка към това да изпълня една мечта или цел, точно в този момент не съм сигурен кое е по-вярното определение за това, което ме очаква. Камино де Сантияго де Компостела. Пътят. Онзи виещ се в Испания път, който хиляди и може би милиони хора са минавали през вековете. Същия път, който преминават и сега стотици хора всеки месец с различни подбуди - религиозни, духовни, лични драми от които искат да избягат или да се преоткрият сами...