По Камино - ден 19

26 март, някъде преди Вилавуенте

Вали. Камерата е прибрана в раницата, за да не се наводни, дрехите ми натежават, а аз гледам сюреалистичността наоколо. Пътят е разкопан отстрани, а стадо овце е сякаш на средата на нищото. Кракът ми отново изпитва болка, а времето не позволява просто да се отпусна. Във Вилавуенте трябва да има бар, сигурен съм в това, но не съм сигурен дали ще работи. Копнея за чаша чай и вътрешно съм се раздвоил между радостта да вървя отново, макар и с болка, и дали не е грешно решение, че реших да се опитам да продължа след Мазарете, защото беше твърде рано като стигнахме там, а и Ханес реши, че ще продължи до Хоспитал дел Орбиго...

Сутринта е още тъмно, небето лепне в мрак, защото е смяната на часа. Барът отсреща на албергията не работи, а уж трябва. Ханес е нервен, защото е очаквал да пие сутрешното си кофе кон лече, аз пък очаквам да видя как ще се държи кракът ми след почивката и си повтарям, че ще го давам кротко. Реджина и Алин са окрилени – едната от новите си стелки, другата от новите обувки, които би трябвало да спрат мъченията им. Заведенията са затворени, Ханес търси един кратък път, който би трябвало да ни спести обикалянето из града, а аз си мисля, че преките пътища обикновено се оказват най-дълги. Вървим без жълти стрелки, лутаме се и аз решавам да не мисля твърде много. Старият млад мъж се движи напред, ние го следваме. Като знак отстрани се появява Cafeteria de Peregrino, която работи и ние влизаме на абордаж за кафе, чай и какаови напитки. Хапваме и тостове. Дори пакетчетата със захар имат мидата на Яков, взимам си едно за спомен. Барманът ни обслужва, белият мрамор говори за чистота, а постепенно ранните птици се появяват и обсъждат новините. По телевизора се виждат все още репортажи за Лондон. Аз съм вече в обстановката когато всички си говорят на немски, а после Ханес се обръща към мен и започва да ми разказва нещо на родния си език. Странно, но го разбирам, просто кимам умно.

Излизаме, още е тъмно, но в далечината се появява очакваното зарево. Излизането от Леон е през индустриалната му част, следваме стрелките, а над жп релсите минаваме по стълбище, което е сякаш към небето. Небето предвещава дъжд, но когато се оказваме нависоко слънцето е златна граница между човешкото и безкрайното. Минаваме покрай складове за храна, от онези вкопаните в земята, останки от фабрики и сгради. Опитвам се да ходя нормално, има болка от време на време, но се търпи. Решавам, че на определено време ще правя почивки, независимо от всичко.
На излизане от Леон, в едно от предградията, кръстено на Девата, мъж се спуска към мен и Ханес и започва да ни говори на испански. Отвъд думите „Каммас, перегрино, Камино, донде...“, разбирам, че той иска да ни упъти. Ханес обаче не иска помощ, пресича бърза от другата страна, издава раздразнението си, докато аз се опитвам да изслушам човека, да му отговоря, че сме към Мазарете, а той завършва с „Буен Камино“. Може би тези части на пътя не получават толкова от поклониците. От другата страна пътят е изписан здраво със спрей – откъде да минеш и накъде отиваш. Встрани пък виждам метална скулптора, която я има и на моя справочник с карти, но не е нещо впечатляващо, а водата в гьола е зеленясала. Алин и Реджина изостават, говорят си явно по женски, а ние Ханес се откъсваме напред.
Пътят ни отвежда по асфалт, а наоколо всичко е потънало в червеникавия цвят на пръстта, дори и къщите сякаш са се слели със земята наоколо. Растителността е сива, новата зеленина избуява, но е като задушена от сивотата на облаците. Ханес се движи напред, от време на време спира, оставя фотоапарата на земята, пуснал е таймера и си прави снимка на драматичния небесен фон. В тези малки му действия откривам чар, едно момчешко желание да изпъкне, да се покаже. Аз пък се оглеждам наоколо, търся интересни неща като камъка с надпис „Listen to the space for the notes”. Или пък жеравът от цветна хартия – оставен просто така на пътя, върху един от маркерите. Сякаш само чакаше да бъде видян, кацнал за почивка или пък да бъде взет от друг пилигрим. Оставям го точно там, може би не е за мен, не го чувствам за мен, а само му се възхищавам. Но пък сърцата са навсякъде – по надписи, а една синя врата със стара ключалка пази нарисуваното върху нея сърце със стрелка, че пътят ни зове...

Разговаряме си общи неща с Ханес, по-често мълчим и вървим. В един момент се оказвам пред него и решавам да спра на една ограда, да си дам възможност на крака да подиша за известно време. Той ме настига отново, намираме се на разклонение от Камино, което води някакво кафене, но той решава да продължи. След малко завалява, по-скоро ръми, и аз продължавам. Обаче кракът ми е като отсечен – комбинацията от изстудяващ спрей и волтарен гел се оказва чук. Усещането е все едно съм във фризера само с този крайник. Вървя, постепенно той се стопля, а аз настигам Ханес или поне го виждам в далечината. Де факто сам си мисля за вчерашния ни разговор със Сам и Дарта. Чудя се доколко е грешка да сравнявам моето датско увлечение с това, което изпитва Сам. Животите ни са различни, може да се случи, може и да не се, хората са различни, как комуникираме с тях. Решавам, че той не трябва да ме слуша – моят опит е пропит с негативизъм. А не трябва – има толкова много красота, която трябва да се науча да виждам, всички да се научим да я виждаме. Сещам се за „Американски прелести“ и бягащото наоколо пликче. Може би ние сме всички това пликче. Мислейки върху разговора от вчера, от моята сигурност какво ще стане, се чудя дали не се имам за по-важен от колкото всъщност съм...

Виждам Ханес, който навлиза в Мазарете, разпознавам червеното покривало на раницата му, но внезапно той изчезва. Следвайки инстинкта си, подминавам първата албергия, тази на Хесус, вървя към следващата, защото искам да пия един чай поне. Албергията е до църквата, жената вътре ме посреща усмихната, от Ханес няма и следа, но решавам да изпия един чай. Пиша на Ханес, той се оказва от другата страна на църквата, в един бар. Пия чая, взимам си нещата и го заварвам край неговата салата микста и безалкохолна бира. Поръчвам си един сандвич и бира, която смесвам с хапчетата. Има разни хора, които пият, сервитьорката изглежда нервна. След някакво време се появяват Алин и Реджина, които са уморени след 22 км и мислят все пак да останат тук. Ханес обаче си гледа часовника и мисли да продължи до Хоспитал дел Орбиго. Аз се разкъсвам между това да продължа и да си пестя крака. Знам, че ако остана тук ще видя Дарта, която тъкмо тръгва от Леон, но това значи утре да вървя 30 километра до Асторга, което е красиво място според всички досега. Ханес потегля, а докато Реджина и Алин се изтягат, аз се чудя какво да направя. Знам, че не ме свърта – гледам картата, преценявам възможностите си. Петнайсет километра – три часа ходене с почивките, без много зор. Теренът е по-скоро равнинен. Бирата си казва думата, дава ми кураж и решавам да се пробвам.
Излизайки от Мазарете пътят е монотонен, изгладен сякаш от тежките облаци. Пред мен са нови пилигрими, които при първите капки дъжд се опитват да си сложат якетата, а на някои те са като корабни платна, отиващи навсякъде. Помагам на един да си сложи дъждобрана. А на мен раницата ми убива – имам чувството, че една от металните пластини прониква през плешката ми. Все още не вали, а бирата, която съм пил, започва да ми тежи. В този момент разбирам защо Ханес не иска да пие алкохолна бира. Главата ми натежава, а обръщайки се назад, Мазарете е сякаш ей там, не мърда. Спирам по план на първите пет километра от новото разстояние. Наблизо има канал и вонята не е приятна, чуват се животните от близката ферма, но имам къде да седна и това е единственото от значение. Чувствам се в хармония с вятъра, ям сандвичи, мажа се с волтарен и чакам той да подейства... Продължавайки, небето над мен постепенно се разцепва, изливайки съдържанието си. Пътят става монотонен, дрехите натежават и крачките също. Размишлявам за това, че след 3 или 4 дни ще стигна Круз де Феро, най-високата точка от Камино. Там трябва да метна камъка, който нося, но какво ще оставя с камъка? С какво ще се разделя? Както и предните дни си мисля върху това какво ме прави щастлив, защо съм често нещастен и какво зависи от мен, за да не бъда такъв.
Движението става по-трудно, опитвам се да се съсредоточа върху пътя, да вървя, мисля над болката в тялото си, но и пътят предлага неща, които да те разсеят, да ти помогнат за следващата крачка. Като стадото овце...
Влизам във Вилавуенте, търся бар и стрелките ме носят към него. Отварям вратата, влизам вътре и за момент усещам стотици очи вперени в мен. Там всички местни мъже, на достолепна възраст са се събрали. Аз съм външният елемент. Поръчвам си чай, сядам на маса и гледам. Подът е мръсен, а старчетата залагат на дребно – опитват се да осмислят дъждовната неделя. Мокър съм, но се чувствам в хармония със себе си.
Продължавам навън, отново започва да вали и става по-трудно. Хоспитал е сякаш скрит от мен, вървя край жп линиите, но отново съм по стрелките. Небето е още по-тъмно и когато наближавам Хоспитал се чувствам наистина като скитник. Влизам в старата част, която е известна с огромен мост, направен от кълдъръм и всяка крачка по него е болка. Мостът е бил ползван за да се спускат рицарите върху нападателите си. Аз търся определена албергия, защото знам, че Ханес ще е там, едва ли съм го изпреварил. Тя трябва да е държана от монашеско-рицарски орден или нещо подобно, защото знамето, което търся е кръст на някакъв орден. Виждам го и се впускам натам.

Посреща ме стара сграда, с дебели греди и стари дървени прозорци, изрисувани стени. Внезапно мансардния прозорец на втория етаж се отваря широко и един мъж с кепе и очила се провиква към мен:
-Перегрино! - в погледа му сякаш има театралност или вид съдничество, не мога да преценя.
-Си!
-Еспаньол!?
-Но...
-Италиано?
-Но...
-Кие?
-Булгаро! - опитват се да звуча гордо въпреки вида си на мокра кокошка. Съдникът ми обаче не е доволен от отговора. Затваря прозореца и с още един мъж слизат. Попълват ми данните, подпечатват паспорта, обясняват ми, че има вестници за обувките, къде да ги оставя, показват ми леглото и ме оставят да се оправям. В стая съм със семейство латвийци, които се опитват да са интимни въпреки всичко. Взимам си душ, за щастие с топла вода, обличам сухи дрехи, а в албергията има нови хора.

Пиша на Ханес, че съм пристигнал, защото вече съм видял обувките му, но се опитвам да си събера мислите. Появява се Пол, който е от Тексас, а след малко изскача и Ханес, щастлив, че ме вижда. Навън вали все така и решаваме да се разходим до някой ресторант за питие и вечеря. С нас е и Пол, а хората тук, в опита си за автентичност, са сложили кукла на пилигрим, която повече плаши, отколкото да приласкава. Пием вино, а Пол и Ханес си говорят различни неща.

Пол

Пол се оказва първият човек, който върви по Камино от религиозни причини. Земен човек, на седемдесет години, част от своята си енория. Той се движи по оригиналния път на Камино, за него няма значение дали е сенда или пътека, важното е да стария път. Разказва ни как спира пред всяка църква, как дори и да не може да влезе вътре, се моли отпред. Той не иска да отиде до Финистера, неговото поклонничество ще приключи в Сантияго. Разказва ни, че е бавен, но не спира – тръгва рано сутрин и върви до около пет следобяд, сам с мислите и вярата си. Така медитира и пътят няма значение. Разказва ни за живота си – как прекарва по три месеца в планините, че има сестра, която е наполовина на неговата възраст и заедно пътуват. Че има хижа в Монтана, която е отдалечена от цивилизацията, че там прекарват време с жена му, готвейки, откъсвайки се от технологията и всичко друго. Благ човек, който говори за вярата, за любовта, за това, че е приел дните си като дадени от Бог. Когато трябва да ядем ни се извинява, че трябва да си смени протезите, а на мен ми е мило, защото на Камино такива неща нямат значение.
Използвам шанса да науча повече и за Ханес, за любовта му към планините – той разпитва Пол, изненадан съм от географските му познания, разказва за собственото си пътуване през Америка. Говорим си с него за личното пространство, за това, което го е научил живота. С Пол си говорят за децата и аз ги слушам като хлапак. Някак се връзва с песента на Cat Stevens – Father and Son, която си тананикаме с него и Реджина. После жените и на двамата звънят, те се отделят поетапно и говорят докато аз намирам сърце в крекерите към виното.


Връщаме се в албергията, аз се увивам добре в одеалата и чувала, хладно е и вероятно дрехите ми няма да изсъхнат достатъчно бързо, но това е без значение. Мисля си за пътя утре . Петнайсет километра до Асторга и би трябвало да се видят планините. Чувствам се щастлив – кракът ми не ме е предал, а утре ще му дам почивка. Навън подухва и аз си представям, че съм роман на Умберто Еко, нещо като „Махалото на Фуко“ с цялата религиозност и средновековност, която лъха от мястото...