По Камино – ден 13

20 март, около 5:00 Боадийа

Будя се като пиян от сънищата си, глезенът е все така подут, а от опита ми до момента вече знам, че тъпите щеки изобщо не помагат. Въртейки го, легнал в леглото, все пак усещам подобрението. Надавам се и късметът от вчерашния чай да не продължи – беше ми се паднало „Много“ и сякаш се отнасяше за болката. Денят трябва да е по-лек, само 25 километра до Корнилос де лос Кондес, в противен случай ще се влезе в маратон от няколко дни по 40 километра. Тъмно е, аз слушам дишането на хората, а от възглавницата звучи тиха музика, защото слушалките са някъде там...










Закусваме, плащаме на нашия домакин и потегляме с издигащото се слънце. Като картина ми се запечатва един кон, който стои на фона на една кула, а всичко е в онези огнени цветове. Пътят се извива, а междувременно променям генерално философията си за ходенето. Спирам да ползвам щеките, защото само ги подритвам и това е нов елемент на болка, на някакво проникновение в света на ранените глезени. Но чувствам подобрението, макар и слабо. Все пак не искам да се изкуша и да си говоря с хората около мен, което ще ме накара да не внимавам за темпото си и да страдам...
Пътят се извива между сгради и дървета, събира се в далечината и единственото, което ми остава е да сложа слушалките и да вървя. Играя си с щеките, но раницата тежи и затова ги опирам на рамената, облягам ръце върху тях и подобно на един мъченик, носещ своя кръст, се движа по пътя. Трябва да открия нов ритъм, различен от вътрешния ми и затова крачките се превръщат в борба с мен самия, с порива да се спусна по пътеката, да бързам като гонен от демони, а вместо това трябва да вървя с тях, да споделям болката си с тях. Напред пътят се събира, някъде в безкрая, някъде където не е ясно дали ще стигна в своя си живот, не на Каминото, а изобщо и хората губят значение. Те са пилигрими като мен, със своите болежки, трудности и желания. Но това е моят път, нищо че е споделен, аз трябва да стигна края му, поне физическия... Слушам музика, гледам света около себе си, а постепенно фигурите с раниците изчезват, не натоварват пейзажа ми. Садените в редици дървета, които също сякаш водят към едно опрощение, стига да се загубиш между тях, вървейки към далечната кула. Започвам да снимам по-малко, осъзнавайки колко безпредметни са тези кадри извън общата картина. Вървя и наблюдавам някак дзен – каналът към съседния град, който е пълен с отражения във водата си. Дърветата не свършват към небето, те растат и във водата, разлистват се, жълтеят и аз съм способен да бъда част от това отражение, мога да потъна във водата ако поискам, защото нищо не може да ме спре...

Изпадам в странна нирвана, въпреки, че се движа като Кайзер Созе, започвам да набирам скорост, започвам да изпреварвам хората, но все пак си повтарям да не правя определен тип крачки. Стигам Реджина и Алин, Ханес изостава, защото има да свърши нещо, влизаме в едно градче, аз имам нужда да тегля пари и понеже съм минал вече пет километра, решавам да пия един чай, да си оставя крака да почива, а другите продължават напред. Реджина се чуди дали не се е разминала с Ханес – те имат трогателна връзка, той мисли за пътя, а тя му се доверява. Срещам и купонджийките Джамайма и Шуйън, който пък тъкмо тръгват. Докато пия чай и си почивам ме настига и Херминия, която обича да си поспива, няма защо да бърза и аз й правя компания за чая.
Продължавам да вървя и пътят ме изхвърля на една сенда – пътека за пилигрими до шосето. Там се разминавам за пореден път с едно момиче, което виждам вече втори ден. Има дълга къдрава коса и тъмна кожа, сякаш е от някоя южна държава, усмихва се леко мистериозно, но освен „Буен Камино“ не си казваме нищо повече. Аз я задминавам, отново влязъл в собствения си ритъм, предполагам, че ще стигна Ханес и Реджина, които най-вероятно са спрели в следващия град. Той е като предградие в Мексико, както повечето такива места наоколо, стрелките се вият по стените и асфалта, а жълти тухли от отдавна изветряла глина се пукат от старост. Мъж продава гривни с камъни, ръчна изработка, за някое и друго евро, но аз го подминавам. Подминавам и барчетата, в които вероятно моето немско семейство е било, излизам от задната страна на града и в далечината си виждам „осиновителите“. Продължавам да слушам музика, те ме виждат в далечината, аз постепенно ги настигам, говорим си, те мислят за храна, а аз съм в някаква еуфорична вълна, защото въпреки болката се движа добре, чувствам се идеално от този факт и не искам да спирам. Вървим заедно, този път Ханес е малко назад, аз и Реджина излизаме напред, говорим си, настигат ни Джамайма и Шуйън. Реджина ми казва после, че новозеландката се е опитвала да ми привлече вниманието, но аз съм слушал музика и съм си пеел. Е, в реалността тя ме изпреварва, в далечината има една албергия, която е била болница, Реджина изостава, и аз отново се движа сам. Каминото в този миг, както и в други е просто разминаване с хората, които го вървят. 

Highway for pilgrims!

Тези, които са пред мен се оказват след и обратното. Виждам ги в кадри – ирландката се е сгушила на една пейка и се наслаждава на слънцето, новозеландката пък тича с разперени ръце около тревите. Ханес и Реджина изостават много назад, после разбирам, че са се наслаждавали на природата, знаейки, че другите дни ще вали.
Влизам в следващия град, заедно с купонджийките и сядаме в един бар. Там са Педро, семейството от островите и още един испанец, който разбирам, че минава Камино, защото страда от някаква болест и се надява, правейки това поклонение, да заслужи благословията на Всевишния. Педро взима сандвичи и ме черпи. В този момент съжалявам, че не говоря испански, мислейки си какво ли изпускам от общуването си с него. Знам, че той е минавал Камино и преди, но на колело и този път е някаква лична гордост, някакво доказване може би. Ханес и Реджина ги няма. Навън пече зверски, пия портокалов сок, защото имам нужда, а когато излизам въпреки ослепителната светлина, която прави тукашната стара катедрала да изглежда като малък огън, виждам „моите немци“, които пият безалкохолна бира и ядат салата. В страни от тях има статуя на пилигрим, който носи всички атрибути, мида, гега, шапката, седи на маса и гледа към катедралата. Не чакам твърде много, а използвам, че крайната точка за деня е само на девет километра и след още час и половина ще съм там. Получавам за задача да проверя коя от двете основни албергии е по-добра – манастира или при монахините. Замислям се, че за пръв път ще спя в обител и вероятно ще е забавно. 

Излизайки на новата сенда, виждам купонджийките, които имат своето добро темпо, а аз не се и стремя да ги настигна, вървя си както мога. Пътят леко се издига нагоре и виждам обичайните неща в далечината – ветрогенератори, ниви и продълговати облаци. Градът изскача в далечината и двете жени правят своеобразен танц на радостта, настигайки се една друга. Аз използвам въодушевлението им и се изравнявам с тях. Влизаме в града, всичко е тихо, защото е още сиеста. Проверявам манастира, а мъжът там е по-скоро като работник, отколкото като свещеник.Чудя се дали да не проверя и другото място, при монахините. В крайна сметка сядам да пия бира с купонджийките, появяват Шалом, Майк и още хора, които съм срещал.
В крайна сметка се оказваме в манастира, с Ханес, Реджина, Катрин и Родни, Алин. Там са и американската група, заедно с Сиджей и Пол. Мъжът от манастира е изключително отговорен и държи да ни покаже кое как се ползва, дава ясни инструкции на английски за чаршафите за еднократна употреба. С Алин се оказваме сами в цяла стая с осем легла и се шегуваме, че както ние сме деца на Реджина и Ханес, то тяхната цел е до края на Камино да осиновят толкова, че да запълват цялата стая. Появява се Херминия, също и Ян, двамата китайци, които не съм виждал от дни и ми разказват за престоя си в Азофра.

Алин ми обяснява как обувките й убиват, има много мазоли, които са изранили кожата й, ядосва се. Пазаруваме за закуска и за сандвичи, храна за из пътя, а в магазина срещаме и Вероника, която ни казва за срещата с монахините, някакъв концерт. Ханес решава да пропусне, а аз отивам, виждам как се събираме пилигрими за мястото като лешояди, които обикалят плячката си.
Там се оказва, че всички ще пеем, а най-възрастната монахиня ни, германка, ни разпитва защо сме на Камино. Всеки споделя в различна степен, а наоколо виждам много нови лица, които после може и да забележа никога. Раздават ни песни, които са типични за пилигримите или изобщо за хората, които търсят светлината в тъмни дни. Говорят ни за благостта, а и те самите са благи – обясняват ни как те са се отказали от светския живот, но да се грижат за нас, да слушат историите ни ги прави живи. Прехвърлят ни топката и различни хора пеят или свирят – Шалом на флейта, Пол и Мартин изпълняват типична корейска песен, аз се въздържам, а един друг Мартин, немец, говори за един псалм, който го изпълва с умиление. После монахините стават и минават да ни благословят, а само един човек благодари, но не позволява да го прекръстят, защото е мюсюлманин, но е предприел пътя по духовни причини. Оставят да ме прекръстят, чувам благословията и за миг се чувстват добре. Монахините ни раздават също и звезда, изрязана от хартия и оцветена, която да ни носи светлина в тъмните дни, да ни насочва по пътя.

Купонджийките

После, след като част от нас са утолили духовния си глад, всички заедно отиваме да ядем. Там сме като деца, които играят на войници – обсъждаме следващия ден с прецизност, защото ще вземем път, който е в страни от традиционния, защото е по-далеч от сендите, стар римски път. Докато говорим чувам българска реч – зад мен има българи, може би от ромски произход, които усещам, че гледат мартениците ми и тениската на София Грийн Тур, чудят се дали съм нашенец, а Алин ме пита защо са толкова по-различни от мен. Аз не се обръщам към тях, говоря си с моите спътници, защото те са ми по-ценни, с тях можем да си говорим за проблемите, които сме имали. И въпреки цялото въодушевение това е спокоен ден – спомням си канала край дърветата, съзерцанието на пътя и чувството за вътрешна укрепналост и мисълта, че кракът ми ме боли все по-малко.

Мартин и Пол  свирят корейска популярна песен

Прибираме се, подготвяме сандвичи и в този момент се появява нов пилигрим. Немец с оцъклен поглед, който не говори английски, търси хоспиталиерото и не може да се успокои и да диша. Херминия се опитва да му помогне и хуква да намери мъжа от манастира, защото човекът трябва да бъде настанен, часът е девет и половина и магазинчето, което служи и за рецепция не е отворено. Докато търсим човека, немецът обикаля като ранено животно и ми показва телефона си. Там пише 42,4 километра и той казва просто “I walked today”. Опитвам се да завържа разговор, но не се получава. Хоспиталиерото се появява и обяснява на мъжа всичко докато Херминия превежда. Мъжът изчезва да яде, а аз си мисля дали той ще може да ходи утре, защото краката му са потресаващо зле... И лудите му очи, обладани от лични демони...

По-късно той влиза шумно, хърка и сякаш тихо вие в съня си... Аз гледам силуетите в мрака, съчувствам на Алин, която е ходила с джапанки част от разстоянието и си мисля за утрешния ден...