По Камино - ден 4

11.03. Естрейа, 21:16

В пансиона ще изгасят осветлението след 45 минути и аз се опитвам да запиша всичко важно за деня. Осъзнавам колко трудно е правя това всяка вечер. Губят ми се детайли от разговорите, моменти, истории, усещания. Предполагам, че ще са дълбоко вътре в мен, ще ме държат, ще ме издигат или срутват щом се сетя за тях. Но днес е специален ден, както и всеки ден на Камино ще бъде такъв ден, но още съм далеч да го осъзная...

Ставаме по тъмно в Утерга, закусваме каквото имаме от вчера, а от автомата за кафе и чай си взимаме по някаква топла напитка. Слънцето постепенно се надига докато ние се разтягаме и ни посреща по черните пътеки с приятна светлина. Аз се наслаждавам на вятърните великани по склоновете в далечината, изоставам от Сам и Дарта, за да снимам и изпускам части от разговорите им. Дарта разказва за това, че на телефона си има музика за Камино - присъствала на лекция на неин сънародник, който имал качена плейлиста в Спотифай.

Пуенте ла Рейна

Вървим и преминаваме през две-три селища, които още се събуждат - тук там отворени прозорци, канарчета пеят, а в Обанос, наред с плакатите за възстановката на една легенда, мъж реже дърва за огрев. Пустинни градове, чиито жители вероятно работят другаде, градчета, които чакат своите пилигрими. В Обанос ни чака и металната скулптура на разпнатия Иисус - клечка от кости и почти никакви мускули, някакъв испански вариант на "Писъка" на Мунк. За контраст пък има статуя на пилигрим, която прилична на фалос... А по пътя има отново хвърлени обувки върху жиците...

Около десет часа влизаме в Пуенте ла Рейна, а много щъркели затвърждават решението ми - да връзвам мартениците по пътя, да отбелязвам моето Камино някак и ако те останат, то други българи да ги следват. Не си спомням да съм виждал толкова вестители на пролетта и решавам да го приема за знак на надежда, за добра поличба. Отново се шегуваме, че Валерия най-вероятно е тръгнала в ранни зори, хем за да избегне жегата, хем да ни изпревари и колко ще е приятно да я видим... Следваме стрелките и мидите, наближавайки катедралата на градчето и там е тя, лудата италианка, която ни упреква, че трябва да научим испански и италиански когато се видим. Прегръщаме се, оказва се, че тя чака храма да отвори и да влезне да се помоли. Смята да не ходи повече днес, защото краката я болят. Държи още една тояга в ръцете си - хубава, гладка и лъскава. Разказва как един мъж я е срещнал и й е разказал, че това е тояжката на баща му - с нея той бил минал Пътя, но сега е починал и синът искал да я даде на някой пилигрим, да продължи историята й. Валерия имаше вече своята пръчка, върху която бе издялкала стилизиран образ на мидата и ни питаше дали ни трябва. Сам я взима, защото и аз и Дарта имаме своите помощници. Портите на катедралата се отварят, Валерия отива вътре и ние се сбогуваме, решени да продължим напред, към Естрейа, защото ни чакат още двайсет километра. Вървим по улицата, гледайки как се разгъват сергиите на някакъв съботен бит пазар, когато Сам решава да се върне и да се помоли. Чакаме го и пазаруваме от една бакалия, той се връща и казва, че отдавна не е имал такова желание, нужда да се помоли...

Минаваме по стар мост, задминаваме две жени, казвайки си Буен Камино, а Дарта пуска музиката от телефона си. Пътеката се извисява, минавайки близо до магистралата. Почвата е червена и суха, не случайно районът се Роха, а хората по пътя са малко. Виждаме един пилигрим, който е с млечнобяла кожа, седи на сянка, криейки се от силното слънце. Оказва се американец, от Айова, пуши и си почива за момент. Ние го подминаваме и се изкачваме нагоре, близо до пътя, а там е поредната купчина с камъни - хора са написали имената си, затиснали са малки листчета и са опитали да оставят себе си върху Каминото. Ние нямаме маркери, аз имам молив и пишем имената си, да спазим традицията, а там намираме и послания за любов или други като "You have eyes, but you cannot see". Американецът ни среща, казва се Денис и сам ни казва, че до преди няколко седмици не е знаел, че ще е тук. Имал е избор между Колумбия или някъде в Азия. С него се разминаваме на няколко пъти, а в едно селце спираме да пием вода. Там е и една жена, Маргит от Холандия. Правя портрети на двама им с Денис. Той също ни снима за спомен, но се движи със собствен ритъм, така че отново се откъсваме. Все така малко хора ни пожелават Буен Камино.

Денис

Някъде по пътя говорим за сравнението си с други хора. Сам се сравнява с брата и сестра си, които са завършили образованието си, справят се добре в живота, а той тепърва отново стъпва на краката си, трябва да оправя оценките си, които е прецакал преди, иска да е сериозен. Аз мисля за сравнението си сега с имагинерното ми аз - когато бях на петнайсет и си представях, че десетина години по-късно ще имам семейство, дете, а сега, в реалността се оказвам твърде далеч от тази си представа. Поне едно е ясно и то е, че съм влюбен, но няма какво да се направи и вървя....
Чудя се дали Камино не е просто мимолетно бягство от реалността. Сравнявам го с това, което съм чел и гледал, с историите на другите хора, но знам, че това е моето пътуване, че то може да е различно и трябва да съм отворен за всичко, което може да се случи. И то може би се случва - вървя с двама души, които не познавах преди 4 дни, които ми споделят техните истории, с които се сблъскваме със същите трудности. Мисля си обаче, че скоро може и да се разделя с тях - те имат проблеми с краката докато аз, освен умората, нямам оплаквания...

Междувременно наближаваме Сирауки, който се издига върху хълм, подобно на будистки храм, а лозята край пътя ми напомнят за Кадмей и посетите драконови зъби - черните стъбла са като ръце, чудовищни ръце, които се подават от земята в някаква агония. Колкото повече се приближаваме, толкова по-пусто изглежда всичко. Поредния призрачен град, чиито улици изкачваме. Храмовете са на високо, а пилигримите трябва да изстрадат своята вяра. Някъде по пътя звучи If it makes you happy на Шерил Кроу и аз се сещам за жената, която ми прати песента... И се усмихвам въпросително...

Сам ни разказва за Смоуки - мечето-символ на пожарникарите, които се грижат за парковете в Америка. Той самия е бил доброволец и ни показва своята кърпа, която ползва да си покрива челото.
Продължаваме да вървим, жегата е яка и си търсим кафене - уж следващото място трябва да има, но се оказват отново автомати за напитки. Там ни среща Маргит и пред нас къса страници от пътеводителя си. Така си олекотявала раницата, пък и без това е изминала вече този път...
Минаваме през още няколко градчета, спираме край едно от тях да се насладим на гледката от височина, а в друго седим на сянка, а мотористи вдигат прах с машините си. Пак там, чудейки се дали водата от фонтана става за пиене, мъж ни говори от сигурното си място зад прозореца, че това е прекрасна за пиене вода.

Попадаме на коне и Сам се опитва да погали едно пони. Успява с бавни и внимателни движения, а после ни разказва, че семейството му са отглеждали коне в един момент. После, тъй като батерията на Дарта пада, пуска своята музика и на Dream on на Аеросмит ме връхлитат други спомени - за един рожден ден в Девин когато едва не бях арестуват от местната полиция...

Влизаме в Естрейа, намираме пансиона, оставяме нещата си и се изстрелваме да пазаруваме преди магазина да е затворил. Чудим се защо хората ни гледат странно, може би миришем на пот и умряло, но тогава осъзнаваме, че без раниците просто летим - няма я болката от презрамките, сякаш сме Юсеин Болт. Решили сме да си готвим и купуваме много неща, сред тях и сладоледи, които ядем по пътя. Някакви малки удоволствия по пътя, които ни връщат към реалността. Трябва да си припомним, че животът не е само тежестта на раницата... Смеем се на връщане, предвкусвайки тържествената вечеря, която ще си сготвим и бутилката вино, която ще изпием. В кухнята са се развихрили южнокорейците и затова аз решавам да пусна пералня и сушилня, събирайки всички дрехи на групата,  разбирайки се с думи и жестове с един италианец, който е пострадал много в краката, с жената на рецепция, а някакъв благ немец ме поздравява докато носи кутия с шест Естрели...
Връщайки се горе, Дарта гледа крака си. Пита ме дали е зле и когато поглеждам стъпалото й, отдолу на възглавницата се е спукал такъв мехур, че месото отдолу лъсва с една зловеща червенина. Казвам й, че вероятно ще трябва да си почива един ден тук, но тя решава, че ще види сутринта.
Готвенето се превръща във фиаско - при все всички покупки се оказва, че нямаме никаква мазнина за пърженето и правим "пияни" картофи, изливайки виното в тенджерата, така че да ги задушим, но алкохолът се всмуква в тях и просто стават виолетови. Варим яйца, задушаваме спанак, накрая храната става, не е нещо специално, но се смеем на неудачите си и пием вино. Обещавам при следващия случай на готвене да поема отговорността, а не да ядем нещо от което е възможно да ни стане лошо.
До мен сяда южнокореец, който вади купа със сварени яйца и докато ги чупи се обръща към мен сериозно:
-Знаеш ли защо има толкова южнокорейци тук? - гласът му ми се струва някак стегнат, не знам дали се шегува или е сериозен.
-Не...
-Е, като разбереш ми кажи! - усмихва се и продължава да яде. Пилигримите пък пият алкохол, благият немец си говори с един французин, въздухът е свеж. 

Мисля си за утрешния ден.

Вероятно нов ден на раздели. Пред очите ми е месото на Дарта, гледащо ме като през клепачи от спукалата се кожа. Сам също говори, че ще си почине след два дни, което значи, че най-вероятно ще трябва да продължа напред самостоятелно. Но пък така ще срещна нови хора, ще съм сам с демоните си и усещам, че имам нужда от това. Вървейки за четири дни, се сблъскам с познати спомени... Боря се да не влизам в интернет, да не се поддавам на изкушението, защото спомените са ме покорили и аз се чувствам слаб на моменти... Осъзнавайки, че ми предстои самота с мислите ми се подготвям за борба с изкушението да пиша на хората... И как истинското Камино ще започне когато се уморя...