По Камино - ден 3

10 март, Утерга, около 21 часа

Албергията затваря своя бар, а със Сам и Дарта пием бутилката вино, която имаме, ядем храната, която си носим. Бутилката е от мен, защото сме се обзаложили по-рано за това дали определен човек ще ми е писал. Пием и гледаме звездите над нас, празнувайки дългия днешен ден - 38 км, пиейки за хората, които сме оставили и за хубавите моменти. Дарта ме пита дали съм щастлив. Отговарям й, че търся щастието си, че се опитвам да намеря място на хората, които съм приел в себе си и някак нося с мен на Камино - жените, които съм обичал и обичам, баща ми, приятелите, които са ме оставили или аз съм оставил. Мисля си за собственото си физическо и емоционално изтощение в последните месеци, как всичко се промени и аз търся път към собственото си аз, към спомена за личното щастие... Сам разказва за борбата си с депресията, за собственото си чувство за вина към приятелите, как това пътуване, не само Камино, но и цялото му европейско странстване е начин да се приеме, така че да продължи напред. Разказва ни за проблемите си в Америка, свързани със здравеопазването, как Обамакеър му е помогнал да се вдигне на крака, предоставяйки му нужните медикаменти...


А сутринта започна още преди пет и половина. Отварям очи, гледам тавана и слушам музиката от плейъра си, а някъде между нотите чувам хъркането на Клей. От хола се носи тракане, а коридорът просветва заради фоторелето. Ставам в крайна сметка, а Хесус се вихри в кухнята и естествено започва веднага да говори бързо и високо. Събираме се около масата, има препечен хляб, сок, различни сладка. Пия първото си кафе от почти четири месеца, Хесус ни дава последни наставления за пътя напред, стягаме раниците и потегляме. Сам оставя спалния си чувал и два буркана със сладко и фъстъчено масло, защото му тежат и е решил да си вземе по-лека екипировка в Памплона. Излизаме, небето е тъмно, Ларасоанна е заспала и ние решаваме да се разтегнем малко преди да тръгнем. Въздухът е студен и щипе. В този момент Хесус търчи със спалния чувал на Сам, мислейки, че е случайно забравен, а всъщност нашият смел американец иска да го остави за някой закъсал пилигрим. Хесус кима, отдалечава се и на нас ни предстоят 15 километра до Памплона. Валерия и Клей са най-зле с мазолите по краката си, някои от тях вече рани. Пътеката се вие край реката, а за повдигане на духа отново пеем песни, по-точно откъси от различни. Сам пее с мен White Wedding на Billie Idol, защото фамилията му е Уайт и това ще е песента, която наистина ще звучи на сватбата му. Staying Alive и I will survive са също сред хитовете, а коне ни гледат любопитно отстрани. Дарта е отпред, а аз съм отзад, правя снимки, но имам нужда да ходя с моето темпо и да плувам в слънчевата светлина, която покрива склоновете. Пускам музиката и тръгвам. Не знам защо, но и мислите ми се задвижват напред-назад с по-висока скорост. Представям си как ще стигна океана, колко ли бързо ще отнеме това начинание, хората по пътя и това, че ще трябва да се движа в даден момент самостоятелно. Мисля си за живота си пет дни назад, мозъкът ми се сблъсква с различни брънки на въображението и спомените.
Постепенно се откъсвам от другите, те са поне на един завой разстояние от мен, а аз докосвам дървения парапет, който ми дава някаква сигурност за присъствие - че съм тук, че трябва да се усетя на Камино, а не другаде. На някои жици виждам метнати обувки - знаци на истинските пилигрими...
На около пет километра от Памплона се изчакваме след един стар мост, защото Валерия и Клей са много назад, изпитват болки и правим почивка за храна. Потегляйки отново към Памплона навлизаме в индустриалната й част, а всеки от нас има някаква цел - Валерия иска да се погрижи за краката си, защото там има лазарет за поклонници. Сам иска да си купи нов и по-лек спален чувал. Моята цел е да намеря кафенето на Хемингуей, което не успях няколко дни по-рано. Едно от първите неща, които виждам в Памплона е една жена, която пикае между купчини с боклук и земя в страни от пътя. После същата жена ни подминава и ни казва "Буен Камино". Усмихната е, вероятно защото се е облекчила. Всъщност малко хора ни пожелават поздрава. За повечето сме просто ходещи портфейли, дразнители може би или част от пейзажа...

Озоваваме се пред катедралата, влизаме и аз се моля. Рядко го правя, но когато има такъв случай, то е за здравето на любимите ми хора, дори и тези, които са ме наранили. Отвън Валерия слага джапанките си и ги стяга с лейкопласт, защото не може да носи обувките си. Шегуваме се, че това е новата мода. Взимаме печати щом касата отваря, седим на слънце и ни срещат двамата британци, които утре ще ходят до Билбао и от там със самолет към Англия. Въпреки, че всеки има цели не се разделяме, а напротив - движим се заедно, лутаме се из улиците на Памплона, отиваме да местния пазар, нещо като софийските Хали, а там ни лъхат различни неща от щандовете. Пазаруваме, касиерката ни говори за Камино, но само Валерия я разбира. Излизайки навън се оказваме пред манифестация на ученици, която включва барабани, знамена и песни. Децата ни виждат и ни пожелават в хор "Буен Камино" и това звучи повече като маршов поздрав, отколкото нещо друго. Памплона като сърцето на Баския и нейните графити за независимост се съединяват с тези деца, а учителите им също ни махат. Търсим място да хапнем и се оказваме на централния площад, заедно с всичките ученици. Някой говори по мегафон или уредба, а аз наблюдавам пилигримите, които също се движат около нас - различни възрасти, цветове, пол, раниците им се сменят, а местните са елегантни в спокойния си начин на живот, достолепни и ми напомнят за Италия. Тук сякаш никой не бърза...

Сядаме в кафенето на Хемингуей, Уруна, а циганин свири на акордеон. Опитвам се да го снимам, но очите ни се срещат и се чувствам странно, опитвам се да не гледам в тях и в крайна сметка се отказвам. Натоварено е, чакаме да ни обслужат, а аз се спускам вътре в заведението, в търсене на Ърнест. Намирам го на долното ниво, статуята му е във все още атлетичната му форма, облегнат все едно всеки момент би се сбил, би изпил едно или да заговори някой. Интериорът е сякаш не е пипнат от 20-те години на века, а аз си представям величествените партита, блясъка на аристокрацията и бохемията и ми се иска да я опитам наистина, тази лудост...
Спускаме се да търсим спортен магазин за Сам, но удряме на камък - точно преди десет минути е затворил. Сам се чуди дали да не чака да отвори, защото Декатлон е твърде далеч. В крайна сметка решава да продължи да върви, надявайки се на магазин по пътя. Аз пък се отказвам от това да пращам част от багажа си по пощата към България. Някак имам желанието да си мъкна тези килограми, да се калявам вътрешно с тъпото си рогато упорство. Слънцето е високо, часът е около два и непича по голите тротоари. Валерия се бори със себе си и решава да стигне до Цисур Минор, поне да е извървяла 20 километра от Камино. Започваме да изкачването, на всички ни е трудно след дългата пауза в Памплона, а в далечината е целта ми - Алто Пало, с монумента на пилигримите през вековете, обграден от ветрогенераторите като великани.

В Цисур Минор седим на една поляна, в сянката, а Сам отива да вземе печат от близката църква. Валерия търси албергия за себе си, някакви мъже в кола й дават съвет за място. Сбогуваме се и си говорим, че може да се срещнем по пътя, може би още утре в Естрейа. Останалите потегляме, пътеката е черен път между зелени поляни, а велосипедисти ни задминават. Слънцето става все по-силно, аз съм си сложил бъфа на главата и приличам на осемдесетарски хипар... В страни от пътя има руините на манастир, които самотно червенеят на зелено-синия фон. Клей започва да изостава, виждам как криви краката си докато върви, спира да си провери мазолите и дали не са се спукали. Аз усещам как върху пръстите на левия ми крак се формират мазоли, но съм влязъл в режим на безчувственост - ще го видя когато приключа с ходенето за деня. Виждаме паметници на загинали пилигрими, решаваме да изчакаме Клей в Зикуарису, защото там има вода. Той пристига бавно, куца и сам знае, че не може да продължи, че му трябва почивка. Ние се сбогуваме с него, взимаме печат от мястото и продължаваме нагоре, минавайки край стените от изпечена глина, сливащи се някак със земята. Настъпва изкачването и аз, както обикновено, се раздавам, защото го предпочитам пред спускането. Стигаме до фонтана на дявола, който бил сътворен от рогатия, за да изкушава поклонниците. Който пиел от водата нямало да продължи и щял да се откаже от правата вяра. Тримата с Дарта и Сам го гледаме и продължаваме.

Ветрогенераторите надвисват над нас, изпълнение със светлината на занижаващото се слънце и след още четиристотин метра се оказваме на Алто Пало. Там мъже се спускат с парапланери, опитват се да уловят вятъра, а ние сме на крилете на радостта си. Изминали сме 90 километра за три дни, в далечината се белеят Пиренеите, вадя брендито от раницата си и пием по глътка. Аз гледам в себе си и знам, че ще успея. Остават ми още 800 км до океана, а обръщайки се на другата страна, виждаме какво ни предстои - пътят към Логроно, към нови приключения и хора. Снимаме се за Валерия, която искаше да имаме доказателство, че сме стигнали. Наоколо са насядали млади момчета и момичета, слушат музика, пият и се веселят, дошли с коли дотук. Искам да танцувам, така се чувствам вътрешно и мисловно пращам поздрави на обичните ми хора. Усещам как част от тях ми липсват...
Започваме да слизаме, а с Дарта говорим за славата. Тя ме пита за отношението ми към нея, разбирайки как съм стигнал до работата си в Музейко, какво мисля за нея. Отговарям й искрено, че славата не ме блазни, че искам да оставя нещо смислено след себе си, а не просто публикации в интернет. Може би затова и се привързвам към хората, искам да ме запомнят с това какъв съм, а не с това, че съм бил по телевизията или радиото. Докато вървим на един от стълбовете с маркировки за пътя има надпис "May the Force be with you". Пътят е от ронлив камънак, който натоварва стъпалата ни и с облекчение... Слънцето се просмуква лежерно през листата на дърветата докато навлизаме в Утерга.

Бъдещето...

Там се оказва, че мястото, което бяхме си заплюли за преспиване е затворено и затова се преместваме на друго. Една възрастна жена ни помага с настаняването и ни казва, че е правила Камино 4 пъти и ще го направи още веднъж, защото това я свързва със света. Мястото е уютно, малко лудница от деца и барманката само се кара на собственото си чадо. Мъж пък ни обяснява, че фонтанът, който сме подминали, е с най-хубавата питейна вода в района. Отдаваме се на почивка, проверяваме времето и постепенно чакаме да се здрачи и да изскочат звездите...