По Камино - ден 5

12 март, Торес дел Рио, 20:10

Пред мен семейството, поддържащо хотела, в който сме отседнали със Сам, играе карти. Бащата дърпа момиченцето си за плитките и вика "Торо, Торо!", а всички сме смеят. Гледам ги и си мисля, че не са испанци, а по-скоро хора с индианска кръв във вените си - мургави, с мазна черна коса, пълни и с леко дебели устни...

По Камино - ден 4

11.03. Естрейа, 21:16

В пансиона ще изгасят осветлението след 45 минути и аз се опитвам да запиша всичко важно за деня. Осъзнавам колко трудно е правя това всяка вечер. Губят ми се детайли от разговорите, моменти, истории, усещания. Предполагам, че ще са дълбоко вътре в мен, ще ме държат, ще ме издигат или срутват щом се сетя за тях. Но днес е специален ден, както и всеки ден на Камино ще бъде такъв ден, но още съм далеч да го осъзная...

По Камино - ден 3

10 март, Утерга, около 21 часа

Албергията затваря своя бар, а със Сам и Дарта пием бутилката вино, която имаме, ядем храната, която си носим. Бутилката е от мен, защото сме се обзаложили по-рано за това дали определен човек ще ми е писал. Пием и гледаме звездите над нас, празнувайки дългия днешен ден - 38 км, пиейки за хората, които сме оставили и за хубавите моменти. Дарта ме пита дали съм щастлив. Отговарям й, че търся щастието си, че се опитвам да намеря място на хората, които съм приел в себе си и някак нося с мен на Камино - жените, които съм обичал и обичам, баща ми, приятелите, които са ме оставили или аз съм оставил. Мисля си за собственото си физическо и емоционално изтощение в последните месеци, как всичко се промени и аз търся път към собственото си аз, към спомена за личното щастие... Сам разказва за борбата си с депресията, за собственото си чувство за вина към приятелите, как това пътуване, не само Камино, но и цялото му европейско странстване е начин да се приеме, така че да продължи напред. Разказва ни за проблемите си в Америка, свързани със здравеопазването, как Обамакеър му е помогнал да се вдигне на крака, предоставяйки му нужните медикаменти...

По Камино - ден 2

9 март Росенсвайес,

Спя неспокойно, не съм сам в сънищата си и когато се будя гледам тавана, а до мен Клей хърка. В дъното Дан преглежда нещо на телефона си и лицето му е осветено от меката светлина. Мисля си за плана си днес - да стигна Памплона, което ще значи да измина близо 50 километра. Вратата постоянно се отваря от хора, които искат да отидат до тоалетната или до банята и ми е тъжно за Кристина, която е точно между двете врати и не може да спи от нахлуващата светлина.