Отваряне и съшиване на стари спомени 3

29 ноември 2015

Преди малко повече от година слизам в околностите на Рандерс и се отправям към РЕМА 1000. Искам да купя цветя за Майа. Нали искам да е някакъв опит за ново начало - слънцето блести, няма вятър, а аз знам, че имам всичко на всичко 2 месеца. Да видя дали всичко това може да проработи в крайна сметка. Рандерс не се е променил особено, а мозъкът ми се потопява обратно в звука на датска реч.
Нямам работа към коята да се върна и всъщност все едно започвам от нулата.
Майа ми звъни, а аз й казвам, че съм наблизо. Качвам се по "стълбите на ада" и звъня на вратата. Тя отваря й аз й давам букета. Не сме се виждали от близо 2 месеца. В себе си нося томче на Ъпдайк, "Задачи", и си мисля как изборът на книги отразява винаги моята лична нужда. Онази задача, на кой А изневерява повече, е в същия сборник, а аз се питам на кой всъщност изневерявам когато имам две жени в сърцето си - една в баланс и една завърнала се.
Дал съм си обещание да не го мисля твърде много или поне да се опитам. Вечерта поглеждам какво съм си написал на пейката в Копенхаген и се надявам да го направя.
На следващият ден с Майа си говорим за това какво трябва да променим и двамата. Разпитвам я за пътуването до Норвегия, с което ми бе вдигнала кръвното преди да се върна. В крайна сметка нищо не е направила, а аз знам повече от нея за него. Най-малкото, че ни трябва кола, защото Фредериксхавн се намира на два часа път, а фериботът ни тръгва в 9 сутринта.
Сага е щастлива с Том, който е започнал да учи за склададжия. Тя се занимава с изкуство и подготвя проекти. Радвам се за нея.



16 октомври 2014
Колата леко поднася по мократа настилка на магистралата, водата се излива в предното стъкло, а Майа пие кафе, защото иначе ще заспи. Тръгнали сме рано сутринта към Фредериксхавн, а природата се разстила в стихийното си настроение. Небето е черно, а когато започва да се развиделява придобива оловно синкав цвят. Замислил съм се над това, че никога не съм бил за толкова време на кораб, а и какво толкова ще правя - взел съм камерата, книга и дневника си, но това са 24 часа на едно място. И с Майа - ние никога не сме могли да стоим спокойни на едно място, а напротив, напрягаме се.
Пристигаме навреме, а фериботът закъснява. Бурята го бави. Стоим в чакалнята, наоколо е пълно със семейства и групи, а в далечината море и небе се сливат в един и същи цвят. Майа се отпуснала на рамото ми, а аз по навик не мога да заспя.
Нашият достолепен кораб пристига в пристанището и ние се нареждаме на опашка за да влезнем. Чува се смях и думи, които не разбирам, а просто гледам напред към това какво ще ми донесе пътуването. Личи си, че е пиянски круиз - хора слизат с раздърпан вид, а на палубите е пълно с празни бутилки и кенчета. Има много норвежци, които са избягали от собствената си страна за да пият евтино - Дания е около 2 пъти по-евтина от Норвегия, а сега е период на изчакване докато отвори безмитния магазин. Момиче излиза от тоалетната след като е повръщала и устата й дъха на развалено. Компанията от мъже, с която тя е, й се смее. Хората седят в кафенетата и ядат. По високоговорителите се чуват покани за прожекции на филми. Майа открива, че си е забравила банския и се отказва да ходи на СПА. При първата си разходка по палубата виждам басейна с топла вода - мъж на средна възраст пие чаша вино. Докато отиваме към каютата си откриваме, че някой е повръщал в коридора. Миризмата се просмукала в мокета и всеки път ми се гади. Може би е същото момиче - тя излиза отново от тоалетната, отново е драйфала. Някъде след десетата ни среща ще ми благодари, че й отварям вратата. Казва го на английски, явно чула че не говоря на датски или норвежки. Мъжете и жените на палубата за пушачи са с чаши в ръце, а вятърът отвява празните пластмаси някъде на север или на юг. Зависи кой вятър е по-силен.
Аз се разхождам по палубата, оставяйки лицето ми да бъде брулено от силния вятър. Пръските се разливат по корпуса, а левиатанът разсича водата. Не ми се гади от движението на кораба, почти не го усещам и нормално предвид тонажа на цялото нещо. Следите от витлата се сливат в далечината - нашето корито има свои собствени релси. Наоколо вече няма суша, а в далечината се виждат други кораби. Опитвам се да си намеря място за сядане, по възможност близо до прозорец и да наблюдавам навлизането във фиорда, но всичко е заето. Не мога и да пиша. Майа отива да спи, а аз не се чувствам като да трябва да създавам контакти с хората наоколо.
Жена на средна възраст се кара с касиерката в безмитния магазин, защото иска да има 8, а не 7 бутилки с вино. Крещи й, а служителката просто прибира тази в повече.
На информацията разбирам, че няма да имам време дори да стъпя за секунда на норвежка земя - пътуването закъснява и трябва да се навакса предвид, че бурята е отминала. Чувствам се като просяк и се опитвам да си прочета книгата. Постепенно се появяват късове земя, навлизаме във фиорда към Осло. На една от тези скали се издига църква и сякаш има и човек вътре. Бяла протестантска църква, която бива обливана от вълни. Явно вярата не умира...
Когато влизаме в пристанището на Осло е вече тъмно и градът пулсира със светлина. Пръските дъжд, които минават под прожекторите се превръщат в прехвърчащи въгленчета от клада. Гледам Осло сам. Майа яде сандвичи в каютата или може би си взима душ.
Опитвам се да подредя живота си докато нямам какво да правя. Опитвам се и да рисувам, но и за това не ми остава място. Всички се опитват да останат на местата си колкото могат. Консуматорски круиз, истинското олицетворение на максимата, че почивката е да харчиш пари. Запомням норвежката столица чрез нейните светлини, а малко по-късно гледам как се отдалечаваме от нея и потъваме в черния мрак на морето. Някъде все така вони на повръщано, а аз лежа в каютата.
Няколко часа по-късно се будя от аларма, още е тъмно, а сме далеч от обратния бряг. Лежа и мисля, гледайки тъмния таван, изплуващ постепенно с привикването на очите ми. Мисля си за всички деца на борда, за всички деца по тези страни, които са родени в охолство, а са все така нещастни. Радиото се включва, звучи диско музика, а аз изживявам моите минималистични моменти на палубата - пръските, превръщащи се в огнени искри под прожекторите, студения, отрезвяващ въздух, мъжът, пиещ кафе. Намерил съм си място за сядане в кафенето, а през прозореца фар мига на пресекулки, не, "бие" с ритъма на сърцето си, давайки лъч надежда. Чета си "Задачи" на Ъпдайк и мисля върху нещата, които Майа ми казва - какво можем да направим ако не си намеря работа и осъзнавам, че едва ли ще съм щастлив в тази страна, нещо, което и тя го осъзнава. Може би просто се сбогуваме продължително...

Пристигайки в Сондер Фийлдинг, разбирам, че Лизбет има заболяване на очите, което не е ясно колко може да се влоши. В опит за решение тя залага на алтернативно лечение, а аз само й съчуствам, надявайки се да се стабилизира. Играем с нея сантасе, говорим на датски и аз мисля за своята майка, чиито рожден ден наближава, а аз отново няма да съм вкъщи за него. Йан говори за възможностите да бъда учител - звучи красиво, но знам, че реалността е съвсем различна. Разхождаме се из района, ловният сезон е отново открит, а Мариус ми казва, че би искал да му нарисувам нещо.

Сънувам странни неща - приливи, цунамита, апокалипсиса, който приближава, а аз се крия в Ноев ковчег приличащ на контейнер, старата си любов, с която танцуваме, сънувам, че имаме деца, сънувам, че съм сам. Може би сам не искам да успея в тази студена страна.

Няколко дни по-късно съм в Аархус, обикалям магазини и места, търся работа, регистрирам се в агенции, но навсякъде ме приемат със смесена усмивка - учтива, но празна от съдържание. Томас ми обяснява как не се чувства сигурен да работи, а аз искам да му извия врата. Единствената хубава новина е, че се оказва, че имам все още социален номер и мога да уча датски по законите на тази объркана администрация. Дните се превръщат в три седмици, а осъзнаването на шансовете ми в Рандерс е причина за превръщането ми в плазмодий, а с това и усещането ми за света около мен води до отдалечаване от идеята защо съм тук. Майа ме пита какво има, има все още любов в очите й, но аз мълча и потъвам... Казвам й, че трябва да посещава майка си по-често след като са разбрали за болестта й...
Оказвам се отново в семейната й къща за рождения ден на Мариус и пием коледна бира в началото на ноември. Звъннят ми за работа, която е безперспективна, но носи единствено пари за малко. Отказвам я с надеждата, че датският ще е вратата ми към сигурната позиция и възможното спасение на връзката ми. Вече знам, че се лъжа, но все така се заблуждавам. Пием в бара с компанията, а Метте и Ник ще се местят на Фаноу след десет дни и за мен това е знак, че ще ми е по-трудно тук.

Започвам уроците по датски, запознавайки се с много нови хора. Амин, който е от Иран, дизайнер на електроцентрали, търсещ светския живот на Запад и Нимер, който е семеен и е тук с надеждата за по-добро бъдеще за семейството си, иначе опитен мениджър в света на здравеопазването. Има ученици, студенти, работещи и безработни хора, от всякакви народности и всички се чувстваме уютно заедно, сплотяваме се в часовете и междучасията. Ноември се опитва да ни победи със сивите си облаци и дъжд, аз използвам единствените 3 слънчеви дни да събера сили и да тичам, зареждайки се с позитивна енергия. Сага лежи в стаята си, Майа се задържа по-рядко в апартамента и с нея се гледаме понякога на кръв.

В средата на ноември сме с Уффе в колата му, на път за Фаноу, новото място на Метте и Ник, и говорим в колата. Той ми се кефи, че се боря, а аз му казвам, че не виждам смисъл понякога. Чудя се кога е с мен в ролята на приятел и кога на психоаналитик. Говорим за Боби и постоянния му негативизъм и оплакване, а аз не виждам себе си по особено по-различен начин. На малкия ферибот духа силно, засичаме един друг приятел на нашите хора, а аз гледам гларусите и чайките, които планират над вълните. Фаноу се оказва място на творци, място за художници, Ник ни говори как ще се отдаде на рисуване, а аз си мисля как не се вдъхновявам да творя, не ме вдъхновяват да творя. Внасяме мебелите, борим се с матраците и таблите на леглото и ми става мило като гледам родителите на Метте, играещи си с Арнолд. Вечерта гледаме стенд ъп комеди, пием до късно, а Ник се смее.

Три дни по-късно, в Рандерс, депресията ме хваща и в ужасна нужда да направя нещо със себе си грабвам машинката за подстригване. Косата пада на валма по пода, изчезва от главата ми и в един момент осъзнавам, че от близо двайнайсет години не съм бил с толкова къса коса, чак черепът ми се вижда между косъмчетата. Не след дълго осъзнавам плюсовете на шапките, а мормони ме изпращат до училището в нужда да ме посветят в правата вяра, а аз им казвам, че грешат.

Грабвам един транспорт към Оденсе - имам нужда да съм около Йанник и да подишам около него, защото в апартамента, в Рандерс се задушавам. Слушам двойката, с която се возя, как не се разбират на собствения си език, как той постоянно повтаря "Какво каза?", а в далечината, над магистралата, облаците умират в зарево. Пием в бърлогата, Йанник води жени, но аз нищо не правя от някакво уважение, а когато сме трезви и сами си говорим за бъдещето. Казвам му, че ще очаквам да го видя след двайсетина дни когато е коледният ни обяд с останалите от училището. Йанник ми казва, че има шанс да уреди някаква работа, а аз се надявам да се случи та да си вържа гащите. Защото ако не се появи сигурна работа опирам до прибирането, а това е още далечна мисъл за реализиране, но която се приближава със завидна скорост.
Една от спокойните вечери там се разхождаме с дюнер в ръка, а от близката врата се изстрелва момиче, което започва да крещи докато друго си вдига полата и показва путката си. Заедно с други приятели на Йанник пишем поезия и текстове на песни, а Йонас ме превъзнася за това как изглеждам (като Иисус) и се държа. За щастие Оденсе винаги ме зарежда с положителна енергия.

Връщайки се обратно в Рандерс осъзнавам, че когато съм нещастен търся опора, интерес в други жени, които биха могли да ме извадят от ступора, да ме вдъхновят когато собствената ми избраница не може да го направи и е потънала в собствения си свят. Може би и затова усещах тогава ръцете на Анна, приятелката на Мария, когато танцувахме в квартирата на Йанник, но не си позволих нищо повече, единствено се насладих на танца. Градът е сив, нощем сънувам малките си ужаси, а любовта до мен е студена, а и аз съм студен към нея. Идва декември, а аз изпадам в униние, защото наближава решителният момент дали ще остана в Дания или не.

В последният ден на ноември се изсипва цялата фамилия на Майа с тяхната традиция да правят коледна украса, да пекат сладки и да слушат типични коледни песни. Това ме убива - стоя в кухнята и се опитвам да не се разплача, а Йан ме разпитва дали ще се връщам за Коледа у дома. Отговарям му, че не знам, а пред очите ми е майка ми, която сама си реди коледна трапеза както и баща ми правеше преди да почине, а котаракът мауче тъжно някъде из апартамента. Сладките ухаят от фурната, хартиите шумят, а любовта се оказва нещо, в което няма справедливост по един или друг начин. Може би единствено майката на Майа ме разбира по някакъв начин, но не го показва. Поне приятелката ми е приела съвета ми и я посещава по-често. Повдига ми се от техните традиции и дори Сага смята, че е малко прекалено. Йан ми говори как трябва да кандидатствам за работа в училища, защото бих могъл да се справя с моя английски, но това е илюзия, това не е Дания от преди 10 години, а Дания сега когато не обича чужденците и гледа с недобро око на тях. Излизам за малко навън, опитвам се да плача, но нищо не може да излезе от мен.

Отново ми се обаждат за работата да продавам бадеми. Този път я приемам с колебание, но всъщност нямам избор - нямам пари, нямам опции и имам нужда да чувствам, че правя нещо. Изборът ми да приема работата ме съсипва ментално - това означава, че няма да съм за празниците вкъщи. Дали е жертва направена заради мен или заради Майа и изпаряващото ни в душата ми общо бъдеще. Разпадам се пред нея, разказвам й всичките си страхове и оплаквания, но това не е решение, а просто споделяне, защото не съм ги преодолял. Не й казвам, че съм плакал - и без това е неловко, защото не знам какво ще се случи в следващите седмици, месеци, година или две. Разхождам се из града през нощта - светлината отвътре озарява улицата, а аз съм отвън като чужденец. Пътувам към Орхус, а земята е смръзната, покрита със слана и безкрайни бразди. Първият ден ме посреща с вятър, постепенно се очуквам от страха си да викам на площада, сприятелявам се с другите българи, работещи на будките, а времето сякаш не минава. Един ден работа ми покрива транспорта за пет дни. Отсреща се радвам на Белиал, палестинец роден в Дания, който е роден търговец - ръси лафове на различни езици, подвиква на девойките, усмихва се широко и пуши Марлборо. Аз се опитвам да използвам датския си, завързвам разговори, но бонбоните, които продавам, не вървят и се чувствам неудачник дори и в това. Белиал идва и си говори с мен, защото моят английски е на прилично ниво. Иван, който му бърка бадемите е постоянно на телефона, говори с приятелката си и всеки разговор с нея започва с думите "Е, какво да правя, бъркам...".
Иво, шефът ми, ме успокоява и казва, че е нормално да не вървят бонбоните, но трябва да се избутат колкото могат. Момичето по диагонал ми прави палачинки - тя учи и се радва на тази работа за да върже двата края за малко.
На следващия си работен ден съм по-бодър, поне за първите два часа. Гласът ми се извисява, хората се обръщат, аз започвам да ръся глупости за да минава времето, а Белиал ми се смее, защото знае няколко български думи, естествено не съвсем невинни. Пиша в дневника си във влаковете, седя на определени места, а тревата на места е полегнала като несресаната коса на русоляво момче. Но във влака забравям нещата, които ме дразнят - неприятното събуждане от алармата й, въртенето и мрънкането, несгъването на дрехите й, неподредеността. Черти, които и аз имам, но там се съобразявам, че не живея сам.
На третия ден, за да спестя от транспорт ще остана в квартирата на Сигне. Гърбът ми е изтръпнал от студа и ветровете, а особено този ден са по-силни от предните два. За да спестя от транспорт се движа пеша до адреса й, тя е скрила ключа долу, а аз се настанявам на масата в кухнята й. Тук винаги съм се чувствал удобно, уютно, сред снимките на роднините й. Откривам листче със задачи, които тя е трябвало да свърши, а там фигурира и моето име - да мине и да ме види. Става ми мило и почти се разплаквам от тази неочаквана доброта.
Работя с хора, които плюят по датчаните, но не се свенят да използват всички лостове за да останат тук и да печелят пари. Старанието ми да съм мил и учтив не се получава и звуча фалшиво. Белиал идва да ми помогне и ми показва как да викам докато съм на бонбоните. Намирам нещо позитивно в това и си казвам да търся тези неща, малките хубави неща, които да ме зареждат за целия ден.
Прибирайки се следващата вечер в Рандерс, съм сам, Майа е на каяк поло, а аз отчаяно се държа за позитивното, но отслабвам.
Започвам да се засичам с Магнус, исландеца, който бях срещнал преди толкова много месеци в Рандерс. Разказва ми как иска да прави компютърни игри, за последния му проект с приятели и как работят в Орхус за да осъществят мечтите си. Отново ям безплатно палачинки. Опитвам се да си повтарям, че една жена ме обича, но може би всъщност се самозалъгвам. Все така мисля твърде много за себе си, за другите, но най-вече за себе си и може би това ме спира да успявам. Продажбите ми се увеличават двойно и това ме кара да се чувствам добре поне за себе си. Наближава коледното парти, а случайно засичам Ниелс на гарата. Районът, през който минавам с влака, ми напомня за Северна България - същата сивота и безнадеждност. С Белиал се шегуваме, а от следващата седмица би трябвало да ме чака повече работа. Започвам да продавам бадеми на площада пред катедралата с Георги, който е дошъл тук да изкарва пари и да покрива дългове. Осъдили са го за неправилна звукоизолация на заведението му. Въпреки всичко той излъчва една благост, която ми напомня за моя дядо. Собственикът на шавармарията наблизо ни носи вода и дюнери, а ние му се отплащаме с кесийки топли бадеми. Една жена си купува бонбони и се опитва да ми пожелае "Весела Коледа" на български. Срещам жена с кафяви очи и отново ги преоткривам колко са живи всъщност. Връщам се към спомените си от училището, как успокоявахме Лейла с Йанник и как танцувахме на някакви песни, но в този момент не мога да си ги спомня, да се разтоваря сам със спомена и музиката.

Идва денят за партито, а аз ставам рано сутринта за да направя десерта. Майа е още в леглото, а аз съм напрегнат. Тя става, започва да нервничи, да чисти, но се отказва. Аз й помагам, после се хващам да гладя, защото искам дрехите ми да имат някакъв приличен вид. В главата ми излизат и онези мигове когато разбирам колко съм незначителен в нейния живот и се ядосвам на себе си как съм наранил човек, който ме обгръщаше с цялата си любов и несигурност заради нея. Вече не сме слепи един за друг. Майа ми вика, че трябва да изхвърля едни неща на боклука, изпада в истерия, че трябва да се свърши сега, а аз й скърцам със зъби, че ще го направя като приключа с гладенето. Тя си хваща нещата и отива на църква и да се види с Лотте. Казва ми, че ще се прибере след час и половина. Не се прибира и след два часа. Сага също я няма и подозренията ми, че ще трябва сам да се оправям за коледното парти се оказват истина. Изчиствам цялата къща, приготвям подарък от подръчни материали, взимам си душ и се надявам да имам малко време да възвърна вътрешния си мир, но това не се случва. Стине и Томас пристигат първи, на време за моя изненада, а аз съм сам. Опитвам се да бъда учтив домакин, а вътрешно изгарям. Хората лека по лека пристигат, а Майа се появява след тях. И двамата сме фалшиви. Постепенно алкохолът започва да се разлива по чашите, аз нямам желание да се наливам като животно, а моите приятели закрещяват като диви зверове. Тъжен съм, а надеждата ми, че ще се отпусна сред компанията потъват като Титаник. С Марина си говорим на български, тя също се чувства откъсната от останалите, а Йанник отново се забива със Сара. Излизайки навън, повръщам от шнапса без да съм пиян, но не понасям алкохола. Приятели ми са чужди, а просто искам да си стегна багажа и да тръгна към България. Не мога да си кажа нищо с никой.
На следващия ден апартамента е пълен с препили хора. Аз се приготвям - обещал съм да помогна на Сага за нейното събитие, Майа също. По някое време хората идват да ни кажат чао. С Йанник успяваме да си разменим няколко наши думи, а пък Лотте от своя страна проявява разбиране към моите емоции. Странно, все пак с нея не сме толкова близки.
На следващия ден с Майа отиваме на разходка и разговорът идва. Тя ми казва как усеща някакъв гняв щом се прибере и ме види. В тези й думи аз виждам края, както виждах края и в думите на Мира преди толкова години. Минаваме през хълмовете около Рандерс, наоколо теренът изглежда като разкопан масов гроб и в него няма нищо позитивно.
Съобщавам на Иво, че ще напускам, но му обещавам да работя още няколко дни, така че да може да намери заместник на мое място. Намирам си превоз до България. Започвам да се сбогувам с приятелите си в града. Всяка бира е последна, без надежди за завръщане. Йени предава съобщение на мен чрез Уффе как понякога любовта не е достатъчна да задържи човек, който е оставил сърцето си на друго място. Такъв е бил нейният опит в ЮАР. Работя, а през нощта лежа буден. Очаквам колата, но с Майа се лъжем, че можем да преодолеем това. Последния ми ден се разхождаме край реката, пием по кафе, разказваме си неща от общото ни време, но всъщност се сбогуваме. Крием и писма един от друг. Тя така или иначе забравя да направи едно нещо за което съм я помолил. Пореден знак, че тук няма бъдеще за мен...

Колата пристига в 8 часа сутринта, 20 декември. Шофьорът ми се казва Пламен и потегляме бързо към Оденсе за да вземем още една жена. Пътуваме 36 часа, почти не спим, а с всеки изминат километър се настройвам за срещата със семейството ми. Срещам хора, които работят във фабрика за месо и тъгуват по родината. Хлябът не се интересува от тъгата - той е там, в съзнанието и нуждите. В думите си изливам подтисканата жлъчка, гнева си към обществото с което съм се борил и всичко друго. С всеки километър отлитам назад и в дните, изливам късчета отрова, впили се в мен като кинжали. Упоявам се от усещането на пътя и като Стив Мартин бързам да стигна за Коледа. Виждам през нощта Алпите, слънцето през сръбските облаци, зазоряването над Будапеща...

11 април 2016

Сутринта мирише на дъжд, а животът ми се е завъртял по начин, който нямаше как да съм очаквал преди 3 години. Сърцето ми отново тупти, а светлината отдавна не прониква единствено през облаците.