Завръщане назад и продължаване напред

15 февруари 2016, някъде над Европа

Момичето до мен говори, а мен ме боли глава. Май за пръв път летя с главоболие и имам усещането, че се пръсна от разликата в налягането. Въпреки това се опитвам да говоря, а Милена, така се казва момичето, ме разпитва и ми разказва. Опитвам се да се извърна към нея, но тесните седалки на Уиз Еър не ми позволяват и сякаш приличам на някой робот от онези стари фантастики. Разказва ми как живее в Копенхаген от седем години, че е работила, а сега търси друга работа, че свири на пиано понякога с приятели. Вслушвам се в думите й с желание да не мисля върху болката. Мозъкът ми обаче се плъзга отстрани по пътя на спомените в някакви особени потоци на собствени фантазии...

След година и два месеца за пръв път напускам България и отивам къде, отново в Дания. Опитвам се да се смея на иронията, но всъщност това е истината. Пътувам за страната, която ми даде и взе много, но този път без специална цел. Няма момиче при което да отивам, училище в което да уча, работа, която да търся. Отивам в Дания като на приключение. Да видя приятелите си, да осъзная някои спомени и изминали събития, да продължа напред. Но не отивам с очаквания, не искам да имам подобни неща, защото сам н езнам какво може да дойде насреща ми. Сега, като за ново начало и една авантюра, до мен е тази девойка, която явно има афинитет към мен. Нервна е от полета, а и преминаваме през турболенции. Давам й да ме хване за ръката, така че да се успокои малко. Мисля си какво ли се е случило с приятелите ми за това време - година е много време, и малко, но и много.

Кацаме в Малмьо, а температурата е минус два градуса, което на фона на плюс 23 в София е направо облекчение. Аз и част от хората се надяваме да се вредим в директния автобус до Копенхаген, защото нямаме резервации, а той е почти пълен. Зъзнем, но накрая се вреждаме всички, което ме успокоява. Милена отдавна е заминала с първия от двата автобуса, така че мога да се съсредоточа върху това, което ме чака, а именно да хвана влака си до Оденсе. Шведските митничари не ни спират за по-обстоен преглед, само проверяват документите ни, а аз се оказвам на гарата в Копенхаген половин час преди тръгването на влака си. Започвам да използвам закърнелите си познания по датски, да си купя някакви закуски и вода и тръпна в очакване. Кой знае какво би се случило във влака? Може би ще се запозная с някой, може би не...

Към полунощ пристигам в Оденсе, а за моя изненада Йанник не е там да ме посрещне както прави обикновено. Тръгвам да го пресрещна на централния вход, но на ескалатора се усещам, че вероятно няма да мине оттук, а ще дойде през подлеза към гарата. Връщам се обратно, а там е триото съквартиранти - Йанник, Еспен и Томас. Прегръщаме се, а усещането е сякаш се връщам в късче дом. Все едно е минало адски много време, но и всъщност съм отишъл само за хляб. Вървейки по улиците към квартирата им вдишвам дълбоко. Въздухът е познат, студен, но познат и в себе си нямам чувството, че много неща са се променили. Квартирата е почти същата, тук там се виждат нови декорации, диванът, на който спях обикновено, липсва, но атмосферата е непроменена. Момчетата свиват джойнт, аз пасувам и пия благо Оденсе пилснер и слушам какво се случва с тях. Йанник е на върха заради изучаваната хиндология, въпреки пътуването всеки ден до Копенхаген и обратно. Веднага научавам, че тигър на санскрит е почти като "Виагра". Томас от своя страна е все така безработен, търсещ поприще, а Еспен си работи в дома за възрастни хора, сервирайки им студена храна. Аз лягам да спя върху няколко матрака и завит с каквото ми попадне.

Сутринта Йанник ме събужда докато се приготвя за университета, часът е към пет и половина, а тялото ми е вдървено от внезапната разлика в температурите. Опитвам се да спя, въртя се в леглото, навън е сумрачно. Става девет и половина, аз си взимам душ, гледам някакви неща по Нетфликс, закусвайки, а от Томас няма и следа. Излизам и се разхождам из града в търсене на промените, но освен по преустройките на центъра и бъдещата скоростна трамвайна линия няма много. Радвам се, че е слънчево, макар и студено, преминавам през парка на Андерсен, стигам до тренировъчната база на местния футболен клуб  и към един и нещо се прибирам. Главата пак започва да ме боли, а нямам никакви болкоуспокояващи. Томас пък излиза от своята бърлога и на въпроса ми дали е отишъл при жената от бюрото по труда просто измънква отговор, че го е отложил за петък. Започвам да осъзнавам, че това няма да се промени, че докато държавата му дава възможност да се издържа от социални помощи, Томас никога няма да се хване да направи нещо докрай, кандидатстване за университет или намиране на реална работа. Вечерта Йанник се връща и отиваме на пазар, съквартирантът ми държи да не му давам пари, а после готвим готина вечеря с азиатски привкус. Кристчън се появява, говорим си за леките неща, не и за кончината на баща му по времето когато заминах, гледаме Шампионска лига и пием бира. Въпреки, че никога не сме били супер близки виждам щастието в очите му, приятелката, която е до него и се радвам за него. Гледането на мача е отново спомен от миналото, все едно не съм напускал страната. Говорим си на датски, слушам ги какво говорят и думите се завръщат в главата ми.

17 февруари.

Йанник

Докато закусвам и се чудя какво да правя след като Йанник отново е в университета (отново се събудих от стъпките му върху скърцащия под) внезапно получавам съобщение на телефона. "Аз съм вкъщи". От Йанник, който бях питал кога ще се върне от университета. Оказва се, че преподавателят му за деня е болен и той е решил да си отспи. Но благодарение на това пред нас се очертава един типичен ден в Оденсе - от онези, в които обикаляме, виждаме промените, той ми говори за живота и за плановете си, разпитва ме за моите и си наваксваме като стари и истински приятели. Отиваме първо той да се подстриже, а фризьорката ни черпи с кафе, слушайки разказите му за мен. Аз се хиля и се радвам, защото разбирам повечето думи, които Йанник казва, следя разговора и сам си се изненадвам. Докато се случва всичко това гърбът се загрява от зимното слънце.

После се спускаме до бара на Бени, Билиарден, в който откриваме алкохолния сезон с шот армбидър и екологична бира. Бени я предпочита, а аз разглеждам редовната тълпа. Всеки квартал във всеки град си има такъв бар - за несретници, хора, които са загубили частично битката с живота, но са останали някак живи и одухотворени. Говоря с някои от тях на датски, решавам да не ги снимам от уважение към личното им пространство, защото този бар е техният дом, а една жена ми разказва как е ходила със сина си в България, но плажовете са били твърде каменисти. После се оказва, че е ставало дума за Турция. Може би и тя не разбра, че датският ми не е на това ниво. Но Йанник попада на истинско откритие. Мъж на чиито длани има символи от хиндуизма. Оказва се моряк, живял две години в Непал. С Йанник си говорят за религията там, за това как живеят местните, за езика и всичките разлики със западната култура. После се оказва, че почти цялото му тяло е татуирано със символи от индийската и будистката религия и разбиране за света. Ама наистина цялото тяло, защото в един момент той се оказва с голия си задник към нас, изпъстрен със синьо мастило. Явно човекът искаше да сподели своята духовност с някой, а в моя приятел той видя носител на същата страст.

Традиционните шотове

Хапваме набързо в квартирата, а после се спускаме към стадиона на ОБ, местния клуб, за тренировъчния им мач с Фредериция. Това е отборът, който всяка година попарва мечтите на ОБ за успехи в купата - както казва Йанник "ОБ играе добре докато не срещне Фредериция..." Неговият отбор, неговата страст. Не духа силен вятър и е слънчево, а там е един приятел на Йанник, Томас, заедно с децата си, които предпочитат да играят на телефоните си отколкото да следят мача. Играта не е особено интересна, аз клюмам от алкохола, а крайният резултат е равен, 1:1. Ставайки, усещам как слънцето ни е лъгало и всъщност сме се намръзнали.

След това се виждам със Сара и Луиса, а междувременно съм обещал на съквартиранта ми да не разказвам за неговия живот в момента. Което е излишно, защото не искам да й кажа, че той е женкар. Тя избягва да говори за него, за всичко, което се е случило между тях, а и аз не зачерквам темата. Пием кафе в едно заведение, после Луиса се прибира, а аз изпращам Сара до гарата, а тя е прекрасна и наранена, и искам да я прегърна със съчувствие, но се разговаряме твърде много и тя трябва да гони влака си.

Връщайки се обратно, откривам, че се ядосвам на Томас, на неговата мекушавост и сервилност - да не засегне никой, да се съгласява с всеки. Все едно гледам куче, което току що е прибрано след много години скитане и се старае да не се отпусне в новия си дом, да не би случайно да го изхвърлят отново в дъжда. А в една малка стаичка на квартирата им откривам картичка на датски, която казва "Прави повече от това, което те прави щастлив."

Плажът във Фано

На следващия ден пътувам към Есбйерг, а влакът е приятен и удобен. Нямам търпение да видя Метте, Ник, малкия Арнолд и да разгледам Фано, този остров на творци. Спускам се с автобус до ферибота между Есбйерг и Фано, а там се оказва, че е и Симон, един приятел на Ник, също артист. Ник ни товари двамата в новата си кола, Мерцедес, и ни прави обиколка на острова, а на дългата плажна ивица пием бира. Идеята е да оставим малко време, така че Арнолд да поспи - мъникът е болен и му трябва почивка. После се връщаме към къщата, мен ме налягат спомените когато качвахме леглото със стълби и въжета, а Метте ни посреща подобаващо с новата си руса коса. Започваме да пием, а на мен ми е прегладняло и бирата започва да ме хваща. Ядем, говори се основно на датски, а аз научавам повече за Симон, който е претърпял инцидент с мотор преди много години и се води инвалид, но пък щастливо е отишъл в Куба. Говорим си за изкуство, за различни творци, за разни весели истории и други такива неща. Ник ми предлага работа, да му помагам за новата му лодка, която ще пуска под наем на туристи в Копенхаген, но му отказвам заради плановете си в Рандерс. Разхождаме се из града, пием бири в едно заведение. Фано има своята планина - "Виждащата планина", но аз не искам да питам колко е висока. Арнолд пък се гушка в мен, явно ме приема за добър човек, а аз говоря на бебешки датски с него. Сцени се запечатват в очите ми като Метте, която е с Арнолд в количката и я бута, тичайки за да го разсмее, а малкият терминатор не пуска новото си дървено колело. Вечерта съм вече уморен, още борещ се с новия си режим на ставане, а Ник и Симон отиват да пият в бара от по-рано (после се оказва, че той не е работил и са пили в колата на Ник) докато аз се трупясвам в дивана.

Китните къщички на Фано

На сутринта Арнолд ме събужда, докосвайки ме по лицето. Вече има светлина, аз ставам и пия чай, стараейки се да съм тих и да не будя Симон. Когато всички се окопитват закусваме, а после аз излизам да купувам сувенири. По пътя привличам очите на местните, защото при малкото население на острова се набивам в полезрението. Малки деца ме питат кой съм аз, а при отговора ми гледат странно. Говоря си с продавачката в магазина, тя ме разпитва и всичко това се развива на датски, което ме четка много и връщайки се с купените неща, крача гордо. С Метте се товарим в колата, Арнолд е на седалката зад мен, и потегляме към Рандерс. По пътя плуваме в гъста мъгла, а от слънчевия Фано постепенно бива заменен от сивата Ютланд. Говорим си по пътя, разпитвам какво се случва с компанията за да бъда някак подготвен и се наслаждавам на пътя. С навлизането в Рандерс осъзнавам как градът не се е променил, а някои универсални магазини в покрайнините ми навяват спомените за обикалянето за работа. Метте ме оставя на "Vester Altanvej", близо до мястото на което се разделих с Майа, но не мисля за това, не и сега, а се спускам по съседната улица към квартирата на Боби. Звъня, чукам на вратата, но няма никой и решавам просто да се разходя малко из града. Едва правя двайсет крачки и чувам гласа му зад мен. Осъзнавам, че да видя всеки един от приятелите е малко като филмите с коледна атмосфера - има някаква тържественост, някаква интимност и любов. С Боби отиваме към бара, а там е Джоел, чакаме и Рори. Обсъждаме утрешната вечеря у Уффе, а американецът не е особено позитивно настроен към Йенни, която след раждането на Макс, уж е пленила нашия член на компанията. Джоел ми казва, че трябва да му слагат байпас, че си е купил лятна къща и я стяга. Говорим си за планини, а аз го черпя бира. Боби се отделя при други хора, оставяйки ме сам, но постоянно като кралица на драмата идва да ме пита дали си прекарвам добре. А аз се наслаждавам на усещането да пия бира в "моето" място, да си говоря с тези хора, да бъда тук сякаш не съм липсвал. Появяват се Дени и Тадас, Рори се оказва болен от същия вирус, който е бил тръшкал Мару и е заобиколен от роднини. Пием до по-късно, а после се прибираме в апартамента на Боби.

Съботата кибичим пред телевизора и аз разпитвам Боби за неговия живот - узнавам за проблемите с бившата му жена, за това как иска да заведе децата си в Щатите за 70-тия рожден ден на баща си и се надява да получи разрешение най-сетне. И бившата му да не му пречи, разнасяйки лъжи. А Рандерс... Рандерс сякаш умира със затворените магазини и напускащите хора. И въпреки това днес е залят с много слънце, а аз отивам до Нимер с който се разхождаме по улиците, търсим неща за неговото дете, докато той ми разказва за трудностите си в намирането на работа, за погледа му към други хоризонти и колко фалшиви са датчаните. Аз самият го разпитвам дали нещата са се променили с бежанската вълна или не. Променили са се, датчаните са станали по-сервилни, фалшиви по някакъв начин... Или пък всъщност те пазят своя суверенитет, който ще бъде залят от всички тези хора, искащи да бъдат обвити със социалните им услуги. Амин не се включва към разходката, остава си вкъщи, защото е болен, а стаята му е бардак - все така няма мебели, той самият е несигурен за бъдещето си, защото му остава още година и нещо от визата му и както обикновено храни надежди към следващата позиция. Сега се е явил на интервюта и чака отговор, който да е различен от предните, че са избрали друг кандидат, по негови думи по-неквалифициран, но датчанин. Нимер е погълнат от сина си и добруването на семейството. Пием по кафе докато се разхождаме из Рандерс, а той ми се смее, че сигурно съм единственият човек, който би дошъл в отпуската си тук, през зимата. Какво да се прави - евтини билети.

Вечерята

Няколко часа по-късно пред входа на Боби е спрял Йан, бащата на Метте, а ние се мятаме в колата за да отидем при Уффе. Той се е преместил извън центъра на града, в голяма къща с просторен двор, в приземието е личния му кабинет където работи с клиенти. Стените са украсени с множество картини, на едно от тях е приятелка на Метте, Ник и Уффе, испанка, която се е разделила със съпруга си, датчанин, и сега е в някаква тъжна фаза. Йенни цъфти от факта, че е майка, а аз наблюдавам безпристрастно всички. Навързвам всички истории за моя куиз отбор, за отношението между Уффе и Йенни, дали той се чувства предаден от това, че отново е баща, всичко, което съм чул от Метте и Боби или просто това са едни страхове на Боби, който се чувства изоставен и сам. Той се бори със собственото си католическо възпитание и не иска да се обвърже отново, но все пак иска да среща жени, да спи с тях, но все пак има деца и се старае да е отговорен родител. Бирата се лее, а Уффе е направил куиз, който ни затруднява всички - моят отбор е с Дани, Джоел, Роур (или нещо подобно, така и не чух името му добре). Отборът ми пада с две точки разлика, но с Джоел създаваме някаква по-специална връзка при музикалните въпроси, надграждаме отношенията си. Ядем чили конкарне, пием бира и всякакъв алкохол и разглеждаме снимки на планини. Джоел трябва да мине операция за слагане на байпас, но иска да дойде на планина с мен в България. Или пък двамата да отидем в Шотландия. Пред очите ми този човек за пръв път от години се изхлузва от по-стегнатото си поведение и всички на масата се смеем. По някое време Уффе хваща китарата и започва да пее, а ние му акомпанираме с каквото можем. Вечерята приключва сравнително рано, защото Йенни трябва да става рано на работа утре, а ние отиваме в нашия "Барис" и продължаваме да пием. С Джоел се превръщаме в някаква велика разрушаваща сила - пеем с дуета "Братята", които свирят на живо, оставаме голи до кръста за момент, не и за по-дълго, тъй като могат да ни изхвърлят, Прегръщаме се, а той ми подарява своят викински амулет. Обичам този човек, а вечер като тази е една от тези, в които да живея тук е било смислено, чувствал съм се жив. Постепенно компанията се разотива, оставаме аз, Джоел, Боби и Елизабет, която ще остане при нас да преспи. Аз танцувам с една възрастна жена, която ме кани с пръст, а аз не отказвам компанията. Към четири сутринта се прибираме в апартамента, а Боби е станал хиперактивен и не спира да говори, превключвайки на вълната как Уффе е хванат в капан, а после се сеща за някакви моменти от детството си, които споделя с нас. Най-накрая лягаме да спим, а в просъницата си чувам секса в съседната стая.

Събуждам се към десет. Гледам телевизия, пия чай, правя си нещо дребно за закуска и незнайно защо не ми се излиза още навън. Мисля си дали да не се разходя до Уффе и да пием по едно кафе, но времето си минава. Може би мисля, че ще видя Майа, не знам, всъщност май си подреждам събитията от предната вечер. Боби и Елизабет стават, говорим какво ще ядем, решено е да са бъргъри по американски стил, и докато те двамата отидат да накупят нещата аз решавам да се разходя и да мина край реката - мястото, което ми за размисъл тук, където тичах и се отдавах на тихи крясъци при нужда. Спускам се през центъра на Рандерс, а оттам край Рейнскоу, и обувките ми стъпват в размекната кал до брега. Хора тичат и карат колело, а аз си слагам слушалките и май звучи нещо на Бийтълс...
И тогава я виждам. Разпознавам червеното яке, което беше купила при последния ми престой в Дания, косата й е вързана, а ръката й е в нечия друга ръка. Мъжът до нея е малко по-висок, датчанин, облечен в зелено, явно приятелят й. Аз се усмихвам на себе си и иронията на съдбата, защото това явно ще ни спести странни въпроси след това когато е уговорената ни среща. Преди да ме забележи аз виждам, че тя му се усмихва, след това се обръща към мен и ми се усмихва. Свалям слушалките докато приближавам, тя сваля ръкавиците и се прегръщаме като стари приятели, които случайно са се засекли. За да спестя неудобството се запознавам с момчето - казва се Бйорн, разменяме няколко думи, казвайки си, че се разхождаме, че сме минали по сходен път, но наобратно, разбираме се да се видим в по-късно, в три часа, и всеки си продължава по пътя. Мен ми става смешно, но и се чувствам по някакъв начин освободен. Чудя се дали това е момчето за което тя ми разказа лятото, защото ако е, то тя е щастлива с него и това е важното. Не стигам до Уффе, защото ми е прегладняло, и се връщам в апартамента - там Боби пържи каймата, а миризмата се просмуква във всичко. Когато всичко това е готово ям най-вкусния бъргър в живота си, тежащ около половин килограм и се чувствам заситен отвсякъде. Моят американски приятел, разбирайки за моята среща започва да ме разпитва и да прехвърля собствените си емоции върху мен, обвинявайки Майа, че си е намерила приятел. Аз не се поддавам на това, защото е безпредметно за мен. Все пак ние отдавна не бяхме заедно, още преди аз да се върна в България, и искам да е щастлива.
В три без две съм пред входа на блока й и чувам как тя слиза забързано по стълбите. Първо се разхождаме из Рандерс, налитаме отново на Джоел, изскачащ от бара и викащ ме по име, говорейки си неща от общ характер - как е животът, как е семейството, как са общите познати. Тя ми разказва, че е започнала собствена практика, превръщайки дневната в студио за лечение, че помага на младите студенти, че Мариус се справя много добре със самостоятелния живот,  такива неща. Разбирам, че Ирене се е върнала на родното си място, което обяснява защо я нямаше в нейния апартамент. Сядаме в едно кафене, сервитьорката ни предупреждава, че ще затварят в 16:30, а ние кимваме разбиращо. Мисля, че Майа се е заразила с дребна шарка - оплаква се от сърбежи и обрив, който поне на външен вид прилича на дребна шарка. Не се притеснявам, защото съм я изкарал преди много години, но й казвам, че трябва да се прегледа заради собствените си клиенти. Обсъждаме нашето общо минало и се съгласяваме, че е било за всеобщо добро, моето завръщане. Аз й се извинявам, че все пак съм я наранил, разбирам, че Бйорн е същото момче от лятото и се радвам за нея. Тя ме пита дали при мен има някой, аз й казвам, че не, но съм се срещал със жени. Не й казвам, че една от тези жени е някак по-специална и се надявам да я видя скоро. Говорим си за предстоящата сватба на Мирела и Матош, за плановете напред пред двама ни, но разговорът ни е някак кух, чувствам го празен. Питам я за Сага, за това, че има нов съквартирант, а тя е във възторг от него, защото Сага само я е подтискала с нейното депресивно настроение. Спомням си, че Майа не може да понася тъжните настроения, не знае как да се справи с тях и в този момент съм напълно наясно с правилността на собствения ми избор да се върна - не мога да съм с човек, който не може да подкрепя поне малко приятелите си в тежки моменти, защото това му пречи на безгрижието. Кафето свършва, ставаме и всъщност няма кой знае какво да си кажем. Обяснявам какво ще правя до полета ми обратно, че утре отивам към Орхус да се видя със Сигне, Миа и останалите там хора, но наистина няма какво да си кажем. Осъзнавам различията ни, неспособността за комуникация, която не виждах преди толкова много време и се чудя какво ли съм мислил тогава. Не й се сърдя, не я обвинявам, просто се чувствам празен, все едно съм пуснал някакъв кораб по реката, без екипаж и на произвола на съдбата. Прегръщаме се пред входа й, аз продължавам да се разхождам и отивам към "Барис" където са Джоел и Тадас, а самият Бари е зад бара. Пия кафе, защото по-късно ще пием бира с Нимер и Амин, а междувременно слушам истории за някакъв местен, който вероятно съм го виждал - Всемогъщия Дан. Всеки от тримата има истории за него, а Дан се оказва патологичен лъжец, нещо като герой на Ървин Уелш, който дори обяснява как е единственият човек, способен да смени крушките на Айфеловата кула, защото няма страх от височини. Смея се до сълзи на някои от историите, а по телевизията дават мачове. Бари ми показва снимките с новия си апарат, който спокойно заснема кратерите на Луната без замазвания. Кръстя се пред подобни технологии.
Отивам до Мариявей, Амин и Нимер идват с мен и слизаме към Барис отново където ги черпя бири. Говорим си както едно време, а Амин ни доверява, че има големи надежди за една позиция и чака в близките дни да му се обадят с положителен отговор. Аз стискам палци. Амин иска да ме черпи вечеря, а аз нямам сили да му откажа въпреки, че съм уморен. Отиваме у тях и с мен се случва нещо - докато той готви, а аз оглеждам жилището му, ме обзема някаква паника на чистофайник. Купчините с вестници, оръфания килим, лепкавата маса. Това нещо ме хваща за пръв път от когато съм тук и осъзнавам, че искам да избягам. Амин ми обяснява за това, че голямата му любов кандидатства за виза и сигурно ще дойде в Рандерс. Аз пък не искам да му разбия илюзиите, че живее като в коптор, а просто подмятам, че трябва да пооправи малко жилището, да го поизчисти. Той ми сервира традиционно иранско ястие, но бирата в корема ми и ориза ме издуват твърде много и не мога да го доям. Той мисли, че не ми е харесало, а аз не му казвам, че просто ме хванала някаква внезапна фобия. Казвам му, че съм уморен, че ястието е превъзходно, но не мога да ям повече и съм уморен. Излизайки навън вече мога да дишам спокойно и се укорявам за тези си емоции. Кой знае, може би в лицето на Амин виждах себе си преди години и затова се чувствах подтиснат. 

Кеннет

Последният ден в Рандерс за мен започва рано, с Боби закусваме и излизаме на разходка, аз купувам още сувенири, наслаждаваме се на слънцето. После се прибираме, ям малко, хващам раницата и отивам да се видя с Кеннет. По пътя засичам Амин, който е получил поредния отказ, виждам за последно Джоел и част от компанията, а самият Кеннет забързано върви към заведението. Кеннет се оказва единствения човек с който съм се запознал край Майа, който е по-близък с мен отколкото с нея. Разпитвам го за много неща - работа, жени, пътувания. Той ще заминава за Тайланд при баща си, среща се с няколко жени и се опитва да се приспособи, да продължи след вероятно голямата си любов, която се е разпаднала по сходни причини като моята с Майа. Може би това ни свързва най-много. Но докато говорим аз забелязвам едно момиче на съседната маса, което прилича много на моята колега от градинарството. Споглеждаме се, тя отмества поглед и аз решавам да проверя теорията си - нещо, което би ужасило датчаните. Оказвам се прав, това е тя, говорим си на датски и след няколко изречения аз се връщам при Кеннет. Той ме разпитва за специални събития в България, аз се сещам за Джаз феста и му обещавам да го държа в течение, защото той може да дойде тогава. Разсъждаваме върху живота и връзките, а аз си припомням бавния и умерен изказ на Кеннет, философски издържан, желаещ да е сигурен какво точно казва. Времето минава и аз трябва да отида да хващам влака си.

Сигне ми е казала кога ще е обратно в квартирата си, аз имам адреса и се отправям на малко приключение в Орхус да я открия. Вървя пеша, а слаб дъжд е започнал пръска, вървя покрай един голям булевард и се надявам да съм на прав път. В един момент Сигне ми звъни да ме попита къде съм и ми казва да се чакаме до Факта, тъй като тя трябва да напазарува неща за вечеря и прочие. Тя се е върнала преди два дни от Норвегия и още се аклиматизира след месец и половина там.
Чакам я пред въпросния магазин, а в съседство има павилион за печени пилета и миризмата ме упоява. Сигне се появява, изглежда добре, но леко притеснена - нейният съквартирант не си вдига телефона, а нейните ключове са в него. Заради това отиваме да ядем пица в една местна пекарна, а арабите, които работят там ни се усмихват. Тя ми разказва за Норвегия, за опита й в училището, за желанието й да отиде там със семейството си, което може да не й позволи да дойде в България лятото. Аз й казвам да не се притеснява - в най-лошия случай ще се видим на сватбата. Тя ми разказва нови подробности за коледния обяд пред ноември, който пропуснах и как всички са се напили. Говорим за Томас и Стине, а аз научавам, че са се разделили за кратко миналата година, но пак са се събрали. Не знам дали е добре за Стине и дали тя не съжалява Томас, но не може да се откъсне от него. Анерс се обажда и казва, че е вкъщи, така че отиваме обратно във  Факта на пазар и спускаме към дома й. Мисля си как Сигне е напълняла леко, но това е разкрило единствено по-женските й черти и се надявам да разговаряме като преди. Тя има някой на сърцето, но не е сигурна какво ще се случи. Тъй като тя има да учи аз ще трябва да съм през повечето време сам, но това не е проблем за мен. Оглеждам новата й стая и отново имам усещането, че съм у дома си, сред снимките на нейното семейство.

Все още се будя рано, ритъмът на работата ми е все така с мен, а аз се чудя какво ще правя няколко часа докато стане време да се видя с Миа. Закусваме със Сигне, тя се приготвя за училище и излизаме рано като аз я изпращам. Нейният съквартирант преди това играе със сина си, който по принцип живее с майката, която има пълни права. Усмихвам се като ги наблюдавам през прозореца как мъничето върти педалите на колелото, а Анерс го заснема с GoPro камерата. Времето е слънчево, но ветровито. Орхус е отново в някакво преустройство, а аз губя време да разгледам малкия викингски музей под една от банките в центъра. След това се разхождам безцелно, чудейки се какво точно да правя, защото се опитвам да спестя пари, а така или иначе вече съм прехвърлил лимита си и съм теглил. Оставям се да бъда брулен от вятъра, по едно време сядам в една кафетерия и си пиша в дневника за да се сгрея малко, а това ми напомня за моите приключения като продавач на бадеми. Странно е да си просто безцелен турист в Орхус или изобщо в Дания. Цялото нещо започва да ми доскучава малко и знам, че следващият път тук няма да е такъв, а ще съм в едно или две места, защото всичко излиза безбожно скъпо за мен. Наблюдавам хората около мен, оставям се езикът им да ме погълне и да се опитам да разбера какво се случва. Отново се разхождам, заставам на едно слънчево, но сравнително на завет място, където да се пека, превръщайки се в местен жаден за слънце. Когато Миа се появява, тя е усмихната както винаги и се сещам за вечерите, в които говорехме, тя ме питаше какво да прави с връзката си, доверяваше ми неща и те си оставаха в мен. Разказва ми как е започнала да работи в спешното отделение, а аз се шегувам дали е като сериите. Тя казва "Не", а аз казвам, че явно няма някой чернокож лекар, който да спи с повечето сестри. Тя се смее и потвърждава. Отиваме към нейното жилище, а Сигне се обажда за да се присъедини към нас. Миа се е преместила, живее в нова сграда, заедно с приятеля си, на който е слагала брокат за упражнение предната вечер. Двете със Сигне минават на датски и аз се чувствам малко изолиран, но научавам за плановете й за лятото, да пътува до Щатите и как е засекла Ниелс, който се е криел в тоалетната за да избегне проверката за билети. Черпи ни с кекс, който е твърде тежък на вкус, и пием кафе. Понякога си мисля как цялата почивка тук е просто ходене от кафе на кафе. Адреналинът ми се е качил сигурно до небесата заради това...
Със Сигне се прибираме и пазаруваме за вечерята - Стине и Матиас трябва да се появят и аз тръпна в очакване. Готвим, Матиас пристига и изглежда добре, изглежда сякаш се е взел в ръце - учи, поотслабнал е, звучи добре и даже си тръгва рано за да пише домашни. Тримата със Стине играем игри, смеем се и си спомняме неща. Стине е все така притеснителна, лесно изчервяваща се, чаровна в несигурността си. Не я разпитвам за нея и Томас, старая се да съм дискретен, а просто питам как е прекарала на рождения му ден. Тя също си тръгва, защото не иска да върви пеша през един парк до дома си, със Сигне почистваме, а аз приготвям повечето си неща, защото на другия ден трябва да пътувам към Оденсе.

24 февруари

Денят идва със светлина, отново изпращам Сигне до училището, сбогуваме се и аз спускам се към центъра и обикалям като за последно. Имам уговорка с Николас и Софи да се видим в университета им, за разнообразие на датска почва. Говорим за политика, за впечатленията им от България, за желанието им отново да я посетят. Те трябва да се връщат към ученето си, а аз трябва да се върна към влаковете. Имам и уговорка със Сара в Оденсе, така че поемам отново по релсите, записвайки впечатленията си и наблюдавайки сивите ферми край трасето...

Гарата в Оденсе

Еспен като Мадона

Сара ме посреща пред входа на гарата, облечена в черно и сядаме на късното следобедно слънце в градината край резиденцията на кралицата. Говори ми за Йанник и нея, за това как иска да е обичана, а сега се чувства забравена от моя съквартирант. Аз й казва, че тя заслужава да е щастлива и ако Йанник не е човекът за нея, то тя трябва да приеме факта и да продължи напред. Смръзваме се, отиваме да пием кафе на гарата и се шегуваме за разни неща. Тя е щастлива от присъствието на коня си в нейния живот, той е като едно малко дете за което трябва да се грижи и осмисля деня й. Скоро ще се мести в Есбйерг, а аз й казвам, че имам познати там ако нещо се наложи. Тя ми споделя, че иска да има просто някой, който да е до нея, да може да се сгуши в него и да се чувства добре. Изпращам я до автобуса и й казвам да търси щастието, а да не дълбае в старата връзка. Тъй като имам малко време, а би трябвало скоро Йанник да се върне от Копенхаген, решавам да го изчакам на перона. Слънчето изчезва постепенно и се старая да хвана дългите лъчи на които да се грея. Гледам хората около мен, които бърникат по телефоните си, а аз се опитвам стопля ръцете си в тялото, а два три влака спират, слизат и там няма Йанник. Накрая решавам, че съм го изпуснал в навалицата и отивам към квартирата. Там също го няма, но се появява едва след около петнайсет минути, на гребена на вълната. Обяснява как пред него са превеждали двама от най-бележитите специалисти по санскрит, американец и японец, а текстът и бил непревеждан до момента. Разказва как езиците им се развързали и неговата глава е експлоадирала от информацията, но е видял сътворението на история. Мислим какво да ядем, а Томас отново се оказва несъобразителен и обяснява как ще си сготви нещо само за него, но ако сме искали ще купи за всички ни, а после ще си разделим парите. Виждам как Йанник ще му се нахвърли, но се въздържа, казва, че стомахът не се чувства добре за пикантна храна и ме кани да излезнем навън. "Каня те на среща!". Излизаме и се отправяме първо в един от хотелите където работи Кристофър, един от предните съквартиранти, като главен барман. Той ни приготвя прекрасни коктейли, а ние се наслаждаваме на момента, говорим си с Кристофър, с новата бъдеща барманка, а Йанник ми се оплаква от Томас. Разбирам го, защото и на мен ми иде да му извия врата, но явно някои неща няма да се променят и опитите ми да поговоря с Томас са безплодни. Трудно би излязъл от това русло. С Йанник се отправяме да си вземем храна от един италиански ресторант, а докато четем менюто отвън една яка мацка се отлепя от стълба на уличната лампа и подобно на някоя жрица на любовта се обръща към моя приятел. Явно го харесва, а аз седя и ми е интересно да видя как той се справя с всички капани и пътища в една свалка. Разбирам част от разговора, но нищо повече. Вътре в ресторанта си поръчваме за вкъщи, а жената зад бара, също красива, хвърля око отново на конфирманда. Имаме някакво време да изчакаме и затова отскачаме до един близък бар и пием по бира, тествайки една, която е спечелила награда за най-добра бира през 2012.
С храната се връщаме обратно, ядем и гледаме филми, възвръщаме хармонията в телата и душите си. Свиват се джоинти, аз пасувам, а после дискутираме филмите. Аз съм успял междувременно да си намеря превоз с кола до Копенхаген и знам, че няма да мога да избухвам в четвъртъка, но не съжалявам. Йанник ми казва, че утре ще дойде негов приятел, който живее в Копенхаген, журналист и вероятно ще излезнем за някоя друга бира, но ми обещава да ме изпрати до Торуп, предградието на Оденсе откъдето трябва да си взема транспорта.

Сутринта ставам рано, изпращам Йанник, закусвам и си доглеждам един сериал докато времето се затопли навън. Имам уговорка да се видя с Луиса, срещаме се следобедно да пием по кафе, а се оказваме в един ресторант за да може да хапне нещо. Поръчва си голяма порция начос, която й помагам да изяде, а тя ми разказва са нейния приятел, Анерс, за пътуването й до Виена, което предстои, за много неща. Как се чувства уютно вкъщи, дава ми страничен поглед за Йанник и Сара, как е предупреждавала и двамата, но те не я слушали, спомняме си нашия клуб "Закуска" в Логумклостер. "Слончето", както я наричам от едно време, е позитивна и усмихната, а ние се шегуваме за това, че е трябвало да дойда на преглед при съкурсистките й. И с нея си обещаваме да се видим септември, а сватбата започва все повече да прилича на едно голямо парти на датското училище. Пък една част от мен гледа напред към друга среща, предстояща в България, но все още ми се струва твърде далеч и някак имагинерно...

Йанник се е прибрал по-рано, а после отиваме с него да пазаруваме за вечеря и да сготвим една голяма порция азиатска кухня, пилешко със зеленчуци и нуудълс. Междувременно се появява Мортен, неговия приятел от Копенхаген, и се заговарям с него. Минавам на датски, той остава впечатлен и ми разказва как повечето хора учат практичните неща, но не и как да разказват неща на датски, да могат да водят нормален разговор. Купува се каса с бира и пием и ядем на корем, свиват се джоинти, а Йанник обяснява за ученето си. Журналистът ме разпитва за България, за политиката там, как третираме бежанците и прочие. Аз гледам часа и осъзнавам, че едва ли ще излезна навън, защото е почти дванайсет, а лекият блясък в очите на Йанник ме притеснява, знам до какво води. Те решават да излезнат за една бира, аз пасувам и си лягам към един часа, така че да имам поне няколко часа сън. Чувам ги как тропат, как се прибират и спя несигурно...

В шест сутринта телефонът ми звъни, а навън е още тъмно. Взимам си бърз душ, приготвям си останалата част от нещата в раницата, правя си чай и се наслаждавам на последните си минути в Оденсе. Еспен се буди, не е на работа, защото се е почувствал зле от нещо, вероятно алкохола и пикантната храна, така че имам шанс да се сбогувам с него. Отивам при Йанник, а Мортен спи с дрехите си до него, моят приятел е в амок и не може да стане. Чувства се гузен, че не може да ме придружи, но вече съм приел този факт и му казвам да не се притеснява. Все пак с питане и до Цариград се стига, а повечето хора говорят английски. Няколко минути по-късно той излиза от стаята, залитащ и идва да ме пригърне, а после се обляга на хладилника и едва се държи. Нарамвам си нещата, спускам се по улиците към гарата, сърцето ми леко трепти, но това е малко приключение, си казвам и давам напред. Хващам правилния автобус, питам шофьора на английски за да не губя време и той ми казва къде да слезна.
В Таруп се оказвам пред огромен комплекс тип мол, а не съм сигурен дали това е моето място за среща. Намирам безплатен интернет от близкия Макдоналдс и се свързвам с Кристин, моя шофьор, успяваме да се намерим и потегляме към Копенхаген. Започваме да говорим на датски, тъй като тя не е уверена в своя английски, но след това сменяме езика, комбинираме ги двата и времето минава. Слънцето е по пътя ни, който е безпрепятствен до момента на навлизането ни в столицата. На три пъти минаваме през един и същи път, изпускаме правилната отбивка, а после отново трябва да обикаляме за повторение, но третият път се оказва късметлийски. Оставя ме близо до спирката на вътрешните влакови линии, а аз се чувам с хората, които мисля да видя, но те или не си вдигат телефона или не могат. Имам уговорка да се видя с Милена, момичето, с което съм летял, след като ме е открила по социалните мрежи. Срещаме се, сядаме в едно от любимите й заведения и говорим, а тя ме гледа по начин, който ми загатва много неща. Развежда ме из Копенхаген като човек, който познава района, а не както предната ми визита. Не успявам да видя Вера и Сара, които работят и учат и прекарвам целия ден с Милена, която ми благодари за времето. Аз също й благодаря за компанията, защото в противен случай щях да се чудя какво да правя толкова време. Почти не снимам този ден, а искам да разгледам града единствено през очите си. Вървим из зелените площи, седим до едно от изкуствените езера, а слънцето лъже с ярките си лъчи. Мъже тичат по шорти, а на мен ми става по-студено.
Няколко часа по-късно съм на автобуса за Малмьо, а около мен звучи турска реч от хора, които притежават български паспорти или македонци, които също пътуват към дома си. Отново не ни спират за проверка, а на летището, в чакалнята преди влизането в самолета има масичка с термоси чай и кафе. Навсякъде се валят чаши, а нашите се страхуват да си налеят докато аз не отивам и не си зареждам чаша кафе. Имам нужда, а вкусът е ужасен. Започваме да се товарим на самолета, а на два реда зад мен има едно момиче, което прилича на келтска принцеса и се откроява от всичките ни по-мургави братя, от съсредоточените и сърдити хора. В самолета седя до прозореца, а до мен са баща и малкия му син, които живеят в Малмьо и се прибират за да карат ски. Келтската принцеса се оказва зад мен и разбирам, че е нашенка, защото възрастният човек до нея я разпитва много. Той самият е впечатлен от визитата му в Копенхаген и Малмьо и разказва как е започнал да пътува напоследък и се радва, че може да открие света дори и на тази възраст. Шегува се понякога неприлично с момичето, но като цяло е добродушен. Под нас се разстилат градовете в плен на нощта, големи бумтящи светещи сърца, а аз си мисля дали не съм минавал оттам, долу с автобуси преди години или влакове в по-кратки моменти. Кой град ли е това и дали го знам? Може би в един момент ще разбера. Усмихвам се на спомените си, осъзнавайки, че съм приключил една страница на съмнения и терзания, връщайки се към моя истински дом където животът продължава, а вероятно и моето бъдеще лежи окрилено от мечти...