28 юли 2014
София...
Летището ме посреща с глъч, братята от ромски произход се изсипват от самолета с бързане, без строй, като племе, което е било на грабеж. Някак това овенчава последните ми два дни в Швеция - с пропадналият ми каучсърфинг, спането на плажа, загърнат в дрехите, които имах, измръзването и посрещането на изгрева, лутането на втория де, душът на гарата и болките в ставите...
Вальо ме посреща, носейки ключовете ми, а аз се радвам да го видя искрено. Вдишвам с пълни гърди мръсния софийски въздух и искам да видя майка си възможно най-скоро. Когато тя се прибира се прегръщаме силно. Нямам си и представа колко й е било трудно, но постепенно в следващите дни разбирам. Чичо ми е все така разбит и самотен в скръбта си. Притеснявам се за него, защото няма как да му помогна.
Запознавам се с Явор, кинооператор, който е сладкодумен, но казва, че го е страх от белите листа. Страх го е какво може да напише там, защото има толкова много възможности. Разбирам го, защото този страх ми е познат. Но не само, защото не знам какво ще напиша, а защото знам, че ще напиша каквото не мога да кажа, онова, което изсушава гърлото ми и накрая просто гледам. Майката на Добри ми дава съвети за живота от нейната перспектива. Мисля си дали съдя Майа твърде строго, а в главата ми е онази случка със Сигне, която беше, че любовта идва преди осъждането. Навън вали, а аз нищо не знам и това ме подлудява. Добри ми казва, че съм добър човек, а аз не смятам така. Та кой е добър човек щом разбие нечие сърце? Аз го направих няколко пъти.
София се оказва и място, в което тръпна, че ще я видя - след всичките тези видения пред очите ми знам, че това ще се случи. Опитвам се да подтисна тези мисли, да бъда сериозен и рационален. Виждам я - периферията на очите си, как се появява в тълпата, може би ме вижда и бяга обратно в нея. Преглъщам сухо, преглъщам виновно. Треперя...
Някъде виждам и момиче с абсурдно големи обеци, които имат форма на кръстове, а дрехите са й плътно прилепнали по фигурата й, богата на пищни форми, с гол гръб и капси. Каква липса на такт...
Седмица по-късно Майа пристига за две седмици. Те са изпълнени с весели моменти, запознавам я с приятелите си, показвам й моя свят, но нещата са смесени. Планини, алкохол и басейни, но все пак аз излъчвам студенина, а докато я гледам как се напряга от приятелите ми се ядосвам. Опитвам се да го подтисна, защото вероятно съм същият в Дания. Лейла ми пише да водя своите битки, а не да бягам от тях. Имаме самотни вечери голи в леглото. Аз искам да съм сам. Объркан съм и мълча. Мълчанието не е добър знак... Мълчанието е знак за край.
Един ден, месец след пристигането ми обратно в родината, седя на Народен, чакам да видя кой ще се появи за тур и осъзнавам, че съм абдикирал от отговорностите в живота си, а се опитвам да се върна в едно желано юношество, което не съм имал куража да имам когато му е било времето. Сега не мога да си го позволя и вместо това правя глупости. На следващия ден виждам гроба на баща си и това ме разсипва. В лошото изпълнение и парите, които са взели на чичо ми, виждам някакъв личен провал. Ако в този момент бе дошъл някой от великите почиствачи на гробища щях да го убия, а тихият бяс в мен просто крещеше заедно със сълзите, които се изливаха от очите ми. Мисля си дали всички Касеви бягаме от отговорностите на живота, от това, което е нужно да се направи. Но в крайна сметка говоря твърде много, а правя твърде малко...
10.09
"Представям си как тичам, как се изпотявам, а около мен всичко се променя. Усещам се уморен, все едно съм живял стотици години, толкова много, че няма смисъл, нищо няма смисъл. Уморен съм, но не знам от какво. Дали затова не си представям, че тичам, че сменям отново средата. Промяната зарежда, превръща се в катализатор, раждайки желание, страст, скръб, неудовлетвореност. Животът е непрестанна промяна, непрестанен избор."
Оказвам се не на една, а на две сватби. Мисля си и колко ли хората осъзнават собствения си избор, колко са готови за съвместния живот. Но са близки приятели и съм с тях, нали това е смисълът на приятелството. Хора плачат, други се усмихват, а аз съм там с камерата като призрак. Но когато музиката забучи, забие лудо в мен, не мога да се спра, скачам и танцувам както не съм танцувал отдавна. Не искам да мисля за нищо, а просто чувствам компанията около себе си, всички сме увлечени от ритъма, от мелодията, и танцуваме, пляскаме с ръце. Някак безгрижни.
26.09
Откривам паднал сръндак на Боянския водопад. Тялото му се свлича бавно към водата и аз и Мишо го преместваме за да не зарази водата. Докато го слагаме под едни скали на сигурно гледам очите. Те са пълни с пръснали се капиляри, сивота е заместила белия цвят, животът видимо си е отишъл. Но въпреки това и те ме гледат, не се откъсват от мен и от някаква криворазбрана емпатия аз се потапям в тях, в техния ужас. В главата ми изскачат картините, които вероятно животното е видяло, бягството от прииждащата буря, паниката му от светкавиците, счупените листа и клони, грешната стъпка, падането и последните удари на сърцето му, ударите в клони и дървета, подхвърлянето му от водата и счупването на врата му.
Гледам тези очи и се изпълвам с вина, а докато го местя виждам за себе си начин да му правя компания, да го изпроводя и намаля болката му. Краят на септември е дъждовен, а с него наближава и завръщането ми в Дания. Тъжен съм поради това, защото не знам дали наистина искам да отида обратно там.
Изпитвам вътрешен страх, че ще бъда забравен - за отминалото време в Дания вече контактите ми са се разстроили (или аз съм се разстроил), покрити са с пукнатини...
06.10
Запознавам се с Шабтай случайно. Ако има случайности естествено - той се включва на последния ми тур за годината, по неговите думи бива впечатлен от енергията ми. Всъщност той носи енергията - този човек, който е пропит от живот и който се наслаждава на всичко. Върви нагоре, в официалните си обувки, държи якето, а пуловерът му се товари от потта. Въпреки това той надъхва всички, шегува се с немкините, наричайки ги амазонки, подкрепя американеца, който изобщо не е във форма. И се смее... Смее се с пълни гърди.
Накрая сядаме в едно заведение. Да пием ракия като мъже, които имат истории за споделяне. Пием и говорим. Той ми разказва за войната, за нещата, които е видял и съжалява. Разказва ми, че с бившата си съпруга е отишъл в Дания и там са били щастливи. Иска да види мечките в Рила, а аз му давам координати за целта. Разделяме се с прегръдка. После той слага коженото си яке и потъва в шума на боянските улици. Аз се усмихвам и зареждам с емоцията, кътам я в себе си за черни дни...
Два дни по-късно се разхождам из Копенхаген, пия чаша кафе срещу "Щастливата стена" и си спомням какво е било преди няколко месеца когато бях тук, с Майа, а в главата ми стои въпросът дали отново може да е така. Съсредоточавам се върху хубавото, върху това, че трябва да съм по-добър човек, а не да се отдавам на трудните си моменти и мисли, които да ме съсипват. А и ще видя хората, които са ми скъпи в Дания... Или поне повечето от тях...
Няма коментари:
Публикуване на коментар