Отваряне и съшиване на стари спомени

Някъде тогава....
Не мога да си спомня точно кога се случи, но си спомням всички детайли. И сега си мисля, че това бе едно от началата на края, първите пукнатини.
Бяха изминали две или три седмици от краят на работата ми, а аз чаках отговор от Уффе и приятелите му дали ще имам възможност да работя няколко седмици като сервитьор, защото от това зависи дали ще остана още и кога точно ще се завърна в България. Понякога, затваряйки очи или гледайки облаците над Рандерс, виждах планини, които напомняха на Витоша и ми се искаше да се затичам към тях, да препускам по пътеките им, да видя отново света от високо. Но това не се случва...

Събуждах се все така рано, режимът от работата ми ме държеше, светлината в 5,30 бе все така упояваща и разсънваща ме. Разликата е, че вече не излизах с колелото всяка сутрин, не усещах уханието на пекарната край пътя, не посрещах изгрева. Гледах тавана, четях различни неща, оглеждах се за работа колкото и да нямах желание, опитвах се да бъда позитивен. Но всеки път сънищата ми ме смущаваха, въздухът в стаята, задухът в апартамента ме изтощаваха. Майа лежеше до мен, свита на кълбо, увита като пашкул, дишаща тежко, сякаш изсмукваше целия въздух от помещението.
Бях влязъл във фазата когато Рандерс ме натоварваше - срещите с чужденци, които не се чувстват щастливи в Дания, защото като мен са дошли заради жена, а после са били натирени, тяхното битие на работници или живеещи от социални, сред барове и висока трева, на риба или в палатка. Боби се оплакваше от много неща, Уффе бе зает с това отново да става баща, Метте и Ник щяха да поемат на пътешествие с Емма около бреговете на Ютланд за неопределено време.
Майа ми обясняваше как иска да прекара цялото си лято в България, но ето че сега, когато лятото идваше тези планове се променяха - желанието да учи български, дори и за да ми угоди, го нямаше, повтарянето на заучени фрази вече нямаше същия ефект, аз не можех да откликвам по същия начин. И сега, тъй като бе ясно, че не можехме да прекараме толкова време в България, тя искаше да обикаляме с колело из Дания. Тя искаше да минем по стария военен път, 250 километра до границата с Германия, а после да се върнем с влак. Аз исках нещо по-кратко и по-евтино откъм разходи. Нямах нищо против идеята да палаткуваме, но знам, че идеята да излезе евтино ще се обезсмисли с ползването на влака. Дори съм готов да се върна обратно, още 250 километра с колело, за да спестя някоя и друга крона. От друга страна предусещах, че както друг път и това пътуване ще ни напряга на моменти, че няма да се оставим на пътя да ни води където си иска. Майа се сърдеше, мислейки си как не искам да пътуваме, че не съм заинтересован от нея, а всъщност все забравяше, че аз бях там заради нея и нищо друго. Предложих алтернативен вариант - четиридневен тур, който да мине през Орхус, да се спуснем към Ебелтофт, после да обиколим до Гренаа, а оттам или да продължим малко на север и после да се спуснем към Рандерс, или направо да се понесем към Рандерс.
Нагласихме датите, обвързвайки ги с пристигането на Кристчън в Орхус, така че на 10 юли трябваше да потеглим от Рандерс, да нощуваме при Миа, а после да се отправим на пътешествието ни.
Майа все още имаше занятия в колежа, работеше и за Елена в забавачницата, а аз бях добрата домакиня - пазарувах, готвех, пусках пране. Опитвах се да не пиша много извън тефтера, да не се затварям твърде много в себе си, но все пак това се случваше.
"05.07
Аз съм безпътен...
Като кораб, който няма вятър. Аз искам да откривам света, да се раждам в деня, в утрото и да продължавам до вечерта. Искам да вкусвам от живота, но това това значи да скъсам връзките, които имам, да руша за да се "освободя", а после да осъзная случващото се и да страдам от последствията..."

Но това бяха само подстъпите към първото истинско пропукване. То се случи внезапно, а после се разпространи като болест, внасяйки смут. Гледахме филм, голи под завивките, вероятно филм, който аз бях избрал, защото това все се оставяше на мен. И тогава тя стана, както обикновено по средата на филма, за чаша вода. Гледах голото й тяло, тя се наведе и в този момент сякаш бях ударен с мокър парцал. Не виждах Майа, бях дръпнат назад в миналото, повече от година и половина, преди изобщо да я познавам, стоях в подобна поза и гледах друга жена, която се навеждаше по същия начин, която обичах и която винаги някак беше с мен, в добро и лошо. Моментът премина бързо, но не и в главата ми. Миг по-късно Майа пак беше до мен под завивките, нежно потръпвайки и гледайки ме с кокетство, но аз не бях там. Или поне не и целият. И това разделение се засилваше с всеки изминат ден - вървях по улиците в Рандерс, а зад някой ъгъл се появяваше тя или поне някоя, приличаща на нея. Понякога другата ме гледаше от очите на Майа, а аз изпадах в униние и липса на желание за ласки. Чувствах се предател, а и може би наистина бях такъв. Думите не идваха, докосването не винаги носеше нужното успокоение, а аз се мятах като риба на сухо...

10.07.2014
Потеглихме в слънчево време, а по старият път към Орхус както обикновено нямаше много коли. Внезапно, сякаш от никъде, Майа искаше да учи нови думи на български, които се забравяха бързо и скоро просто започнахме нещо по-логично, а именно числа. Така времето минаваше, а и тя не мислеше върху пътя, който в един момент да я натовари. Пристигнахме ранната вечер, а там вече бяха Томас, Матиас, Миа, Кристчън и правеха вечерята. Ние разпънахме палатката, взехме си бърз душ и седнахме да вечеряме, да си разказваме анекдоти, да се смеем. Знаех, че има голям шанс да не видя част от тези хора дълго време и приемах началото на пътуването като сбогуване.
На сутринта, докато Кристчън се къпеше, аз вече бях станал, седях в кухнята на Миа и размишлявах върху споходилите ме мисли от вечерта. Кой знаеше кога щях да видя Матиас и Томас отново,а и изобщо не знаех какво ме чакаше следващите месеци.
Закусихме, прибрахме багажа и се сбогувахме с Миа и Кристчън. Следва трудно излизане от Орхус, а после намерихме табелите за пътя, който ни очакваше. Трябваше да изминем около 60 километра, основно покрай морето, а слънцето напичаше силно. Крихме се в сенките на дърветата, а по виещите се пътища откривахме отблясъците на морето. Край нас минаваха много колоездачи, вероятно отивайки към крепостта Кало, която сега се издигаше полуразрушена като част от националния парк в околността. Оставихме колелата и направихме кратка почивка, разхождайки се по протежението на крепостните стени, а морската вода се простираше далеч далеч, докато не се слееше с хоризонта. Това и други гледки компенсираха падането ми с колелото, потрошените ми телефони и разранена кожа. Гледах как Майа се гмурка в морето, а аз стоях за да пазя багажа и да дезинфекцирам раните си.
Продължихме по пътя си, който се виеше в парка, а маркировката по-скоро ни обърка отколкото да ни помогне и така навъртяхме едни допълнителни километри преди Ебелтофт. В "далечината" виждах три хълма, които при една по-различна дистанция биха минали за планина, но знаех, че са едва стотина метра високи. Господи, колко плоска е тази страна! С приближаването към Ебелтофт потокът от велосипедисти се увеличаваше, също и броят плажове с яхти, лодки и каяци. Пристигнахме късно и уморени от жегата, гърбът ме болеше от слънцето, но все пак се разходихме за малко из градчето, което е курорт. Движим се припряно, защото се притесняваме за багажите си, вече сме и уморени, а трябваше да продължим след Ебелтофт, още десетина километра до Аар, където щяхме да лагеруваме. Там ни се наложи да вървим по бреговата ивица, мястото за лагеруване бе заето от поляци, които си правеха барбекю и в крайна сметка разпънахме палатката в гората, близо до една пътека с изглед към плажа. Слънцето бе станало оранжево когато реших, че ще вляза в морето. Вървях навътре, много навътре, но отливът бе в стихията си и водата стигаше едва до колената ми, а в прозрачната вода виждах екскрементите на морските червеи, много, много купчинки подобни на мини, които да се надигат от морското дъно. Исках да се почувствам чист, но не се случи, исках да плувам, но не се случи. Майа бе отново в нейното настроение, а аз не знаех какво й става и затова вървях все по-навътре докато не се уморих от ходенето. Обърнах се, легнах по гръб и опитах да плувам, но тялото ми ореше в дъното и просто полежах малко, хващайки слънце. Лежах във водата и мисълта ми бе, че вероятно това няма да е просто довиждане с Дания, а е напълно възможно да е сбогом. Покорен от тези мисли и умора нямам енергия да се любя.
Третият ден ни отведе към Гренаа, стигайки до едно по-различно, по-бурно море. Но мислите ми бяха погълнати от липсата на дълги разговори с Майа, сякаш нямахме какво да си кажем, какво да споделим един с друг, сякаш се отдръпвахме един от друг, задържайки гнева си, а на повърхността оставаше само фалшиво уважение. И това ме караше да въртя педалите по-бързо, по-енергично, сякаш да избягам от всичко това. Ами ако това останеше в дългосрочен план?
Завъртяхме се в Гренаа, а после продължихме във вътрешността на полуострова, търсейки място за лагеруване, преминавайки покрай вехнещи ниви, а слънцето се криеше под наближаващи облаци. В крайна сметка спряхме край една къща, преминахме едно мостче и се скрихме под едно дърво, разполагайки по възможно най-добрия начин колелата и палатката, така че да не паднем в реката до нас. Комарите жужаха.
Последният ден бе тежък, а небето се разтвори и валеше като из ведро без да спира, цели 40 километра до Рандерс. Всичко в мен бе прогизнало, а отвъд това усещах студеното настроение на Майа, която се оплакваше, че й е студено, и хваната в капана на нашата близост не можеше да се държи както обикновено. Но на мен ми бе все тая, защото дрехите ми лепнеха по студените крайници и се проклинах, че все пак не взех яке, а се правих на мъж.

Няколко дни по-късно и мен вече не ме свърташе да съм в Рандерс, да се гледаме виновно с Майа, и сложил една раница върху колелото се отправям към Роескабро, където да видя Ханс, този стар мошеник. Пътят бе нов и различен, някак пустинен в липсата на вода, но въпреки перипетиите с колелото успях да стигна лесно до градчето му. Взех си душ, пихме по кафе и излязохме навън, защото той изгаряше от желание да ми покаже къде живее. Цялата информация бе подредена под линия, стройно систематизирана, точно какъвто е Ханс. Оказва се, че той живее там с бившата си съпруга, двете му дъщери са също в района, изобщо Роескабро се оказва градчето на Ханс. Запознах се с едната дъщеря, с някои от внуците, със зетя. После ядохме скромна вечеря и той ми разказваше неща от живота си - как отишли със съпругата си в Америка за последно, знаейки, че ще се разделят, показа ми стихотворението, което бе написал по този повод, изпълнен с надежда пред новите брегове. Вечерта стоях в хола му, разглеждах подредените образци на вкаменелости, морски таралежи, картини и книги и всяко нещо имаше бележка под линия, мисъл, която Ханс не би искал да забрави.
На следващото утро, и двамата бяхме будни от рано, закусихме и хванахме влака за Виборг - викингската столица, както Ханс я нарича. Докато вървяхме по улиците му, той придоби идентичност, виждах къде Ханс е играл като дете, къде е живял докато е бил в семинарията, местата споделени с приятели, той преминава историята си отвъд рамките на града, говори за цяла Дания, за свързаността й с други  държави. И ми напомня на мен, може би какъв човек ще стана като порасна - водещ бележки под линия. По тона му разбирам колко се радва, че съм там, че съм го посетил, суети се заедно с мен поради спадналата ми гума, притеснява се сякаш съм негово дете, старческото му сърце трепери.
Когато се разделяме, той ми маха, аз превключвам скорости, веригата ми скрибуца, а старата лисица се понася към тъща си, защото трябва да й помогне и да си поговорят. Махам му с полуобърнат гръб, може би и той ми маха, но няма как да го видя, защото пътят ме поглъща, връща ме в реалността на жегавото слънце и този път няма балони, които да ознаменуват събитието. А и да имаше, то едва ли щяха да ме интересуват. Краката ме боляха, блъснати животни по пътя лъхат на труп. Въпреки умората промених пътя си и се спуснах край Гудена, изяден от комари, а колената ми пропукваха тихо. В апартамента нямаше никой, бях сам, и си отворих бира, събирайки мислите си от изминалите дни. А женските образи се прокрадваха обратно в главата ми, бореха се за надмощие, а аз исках просто почивка...

Два дена по-късно, Мару ми каза, че вече имам семейство тук. И аз го чувствах, всички тези хора, които се бяхме наредили около огъня в лятната им къща с Рори, те бяха моето семейство в Рандерс. Зверски опушени, пили бири, а птиците пееха в нощта, ние бяхме едно. Боби, Мару, Рори. Джо е някъде в Париж. Те са семейството ми - поне за вечерта, а това не е малко. Дори ми иде да се разплача. Емигранти, всеки с личната си причина да пристигне тук - работа, любов, семейство, да бъде сред този огън с бира в ръка. И в сумрака на нощта всички сме късчета от пъзел, който се нарежда по един или друг начин. Припомням си стихотворението на Буковски, което лежи на ребрата ми, защото съм забравил смисъла му, забравил съм, че така трябва да живея, да бъда щастлив, да се усмихвам. И тези хора ми го припомнят.
А по-късно, прибирайки се обратно, бивам върнат в реалността с коментарите на Майа за миризмата на дим. Думите, които ми казва изтриват веселите мигове от деня, събуждането със студената вода в банята е като предателство, вид нож в гърба.

Лятното ми сбогуване с Дания приключва в Оденсе - отивам при Йанник, а той ме приема с отворени обятия. За двата ми дни там разговаряме за връзките си, той ми казва, че вероятно ще се видим в София, аз си мисля за свободното си поведение, за това да заситя някакъв вълчи глад в себе си. Оденсе се превръща в пристан за мен, място, което винаги ще е мой дом. Спим в парка върху матраци, а хората минават покрай нас с колела. Буден съм и усещам как града се събужда след поредното парти. Мислех и върху паниката, която ме обзе когато събирах багажа си, дали постъпвам правилно или не и как все още се надявах нещата да проработят между нас. Но най-вече гледах напред към това да разбера дали съм прав или най-вече искрен със себе си...

Прегърнах Йанник, качих се в колата за Копенхаген и няколко часа по-късно се оказах в Малмьо...

Там бях сам, два дни скитане из града, пръскане на ненужни пари, пропаднал каучсърфинг, спане на плажа, вкочанясване и посрещане на изгрева. Малмьо бе тъжен град за мен, макар да напомняше на Будапеща в елементи от архитектурата си, изпълнен с дежа вюта, но самотен град. Тялото ме болеше, бях недохранен и просто лежах като просяк където сваря. Очакването ми да изкарам весело в Швеция се замени с осъзнаване на други емоции, преживяване на стари рани и напомняне на заминаването ми година и нещо по-рано за Дания...
И пропадането си продължаваше...