Будя се...
Навън е тъмно и след малко пак се унасям в несигурни сънища. Или сядам на леглото, гледам светещите прозорци на близките блокове и си мисля колко студено е в стаята. Понякога ми се пуши. Не от нужда, а от нервност. Усещам онази паника на наближаващото пътуване и колкото и да се опитвам да съм спокоен няма как. Прехвърлям наум всичко онова, което трябва да свърша в оставащите часове и дни, думите, които да кажа, целувките за крадене и даване, онези малки моменти на близост. Еуфорията е заменена от лека меланхолия - всички тези приятели и хора, които няма да видя през това време и се надпреварват да ме видят преди да замина, всички те са корени, които ми напомнят откъде тръгвам и къде искам да се върна. И в този момент откривам, че аз имам корени и те са здрави, силни, със сок, който влива в мен земя, въздух, вода. И заедно с тях се прокрадва тъгата, че няма да получавам тези неща толкова време в себе си. Противно на логиката, противно на всичко, което чувствам иначе - жаждата за бягство, нуждата да сменя средата, да опозная културата. Сякаш това не са просто четири месеца, а четири години, четири десетилетия. И времето и пространството ще се размият до степен, в която няма да знам какво наистина е станало, случилото се докато ме няма. Чувам котаракът ми да дращи по вратата, на щрек, че съм се събудил и желаещ да се намести на покривките до мен, да се отърка и да ме души в шест сутринта. Това няма да го има следващите месеци и знам, че и двамата ще плачем че другия го няма. И отново си повтарям, че това са просто четири или пет месеца, че това си заслужава. Или приятелят, който си няма друг, който ще си говори сам и ще се чуди с кой да сподели ако нещо не е наред. Родителите, които са сами в сивотата на ежедневието. Жената, която няма да целувам през това време. Дишам и си повтарям, че това са просто няколко месеца. Дишам и се възпирам срещу страховете ми дори и сега, когато Рубикон е преминат и жребият е хвърлен. Защото всичко се е вплело в гордиев възел и разрезът му носи необходимата доза болка, необходимото познание за теб самия. И мислено си стягам багажа и сърцето ми бие в гърдите, лудо и неумолимо, иска да изхвърчи, но накъде. Рубикон е преминат и аз отново лягам, отново заспивам. Отказът не е невъзможен, съзнавам го дори и сега, но е неблагороден, параноичен и жалък, обиждащ. Както за мен, така и за всичките ми корени. И заради тях отново затварям очи, сънувам мрак и се будя готов за битка със сивотата на превзелото ме ежедневие. Защото заминаването е за четири месеца. Малко или много, но необходими за всички четири месеца. Най-вече за мен.
