Лирично отклонение 19 и 19.1

Вървя,
гледайки
с радост
към отминалите кръстопъти
и с мъка към
местата на техните раздели.
И не спирам
аз да мисля
за разстоянието между двете,
което веч
забулва се в мъгла
вместо радостно
да гледам пътя
виещ се пред мен


-----

Празнувам годишнини
на радостни събирания,
изпълвали със светлина,
или
тъжни скърби
за разделите в живота ми.
Не празнувам
дните между двете,
не се радвам
на миговете що веч не са,
а ровя единството в
началото
и в края
без да гледам пътя,
що неотъпкан вие се пред мен.

Лирично отклонение 18

Заставам пред огледалото
и не търся бръчки,
нито белота в косата.
Не се интересувам,
че очите потъмнели са
или пък брадата е набола.

Плъзгам ръката си по кожата
и търся белезите,
издайническите следи,
които другите виждат,
а за мен са единствено догадка.

Пръстите проникват в косата,
дланта пък търси пулс
в търсене на отговор какво ли има там.

Нима не съм открил го веч,
онази неизвестност в моя лик,
що за другите е някакъв дефект?

Дисектирах се твърде много нощи,
за да изчистя всичко що тежи,
но ето ме отново тук, пред мен,
облечен в дрехи секънд хенд,
а всъщност питам се
дали за другите не съм
секънд хенд човек?

Един нов поглед...

На главния екран в автобуса се върти "ФенТВ" и аз се мъча да гледам в малкия екран на облегалката пред мен. От напрежение усещам, че вратът ми ще се схване, но въпреки това не се предавам. Мисля си върху завъртането на плановете ми 48 часа по-рано и как от сума ти дестинации накрая отново се отправям към Солун. Този път без голямата компания, но все пак знам, че Лена ще е там и това ме успокоява. Усещам как в долната си част стомаха ми вибрира от напрежение. Дали не го правя от упорството, че трябва да пътувам някъде тази последна седмица от отпуската ми в търсене на приключения, които да запълнят съзнанието ми? Този въпрос напира в главата ми, а аз се опитвам да го подтисна за да не се напрягам предварително. Гледам раницата в краката си и си мисля, че всичко, което ми трябва е там - карта, дрехи, вода, координати на хората, които ще ми трябват.

Градове...

- Момче, трябваше да излезнеш по-рано за този влак! - таксиджията, възрастен, с подпухнали очи и дълбоки прорези по лицето от бръчките, ми говори кротко докато се стреми да хванем влака за Пловдив в 17,40 от София. Аз просто кимам, защото знам, че съм се забавил с приготовленията за пет дни странство от столицата. Свиваме по малките улички и аз съм спокоен, защото съм сигурен, че ще успеем. Слънцето прежуля в къснеещия следобяд, задминаваме хора и се оказваме десет минути преди тръгването на влака. На гарата ме чака Пича, която вече е взела билетите и ми казва, че съм кифла. Мятаме се във влака, който е с традиционните продънени седалки с морско синя тапицерия, а срещу нас седи млад левент, който си рови на лаптопа, а тениската му е с печатна грешка като текст. Вадим кенчетата, пием, снимаме и пътуваме. Планът е следния - престой за една нощ в Пловдив в къщата й, след това за три дни в Девин, а накрая отново за два дни в Пловдив за да обединим природа с култура в едно бягство от сивотата на ежедневието ни.