Фарьорските острови - ден 2 и 3 (Mykines)

9 юли 2019

Светлината или адреналинът ме събужда рано, на съседното легло Сага и Андре се излежават и аз си спомням как тя мразеше да я будят, така че единственото, което ми остава в този ранен час е да гледам моето късче от панорамата – сивката светлина на настъпващото утро, а пред мен една котката на Капнас си играе с парче найлон, атакувайки го яростно и подскачайки уплашено.

Въртя се максимално тихо, но накрая не ме свърта и ставам максимално тихо, качвам се на втория етаж, а там е Бандит, който се пльосва върху мен за да го галя. Гледам отсрещния остров, как постепенно слънцето огрява всичко и аз съм в хармония със себе си. Андре се събужда, защото трябва да меси хляб за нашите домакини. Говорим си за съзерцанието, как е необходимо да спрем от време на време и да се огледаме, да се откъснем от ежедневието. Правим си по чаша кафе и излизаме на недовършената тераса. Той ми харесва, защото е изключително спокоен и благ и се говори лесно. Като всеки датчанин премерва думите си, но е наясно какво иска. Аз не мисля за телефон или интернет, не ме интересува какво става във виртуалния свят, защото искам да присъствам тук и сега.

Постепенно всички стават, правим нещо средно между закуска и обяд, защото тук не се бърза особено с толкова много светлина в рамките на деня. Трябва да стигнем обратно до остров Вагар, подминавайки летището и от там да вземем кораб до остров Мичинес (Mykines). После се приготвяме, хващаме автобуса до Торсхавн и имаме време да обиколим магазините за дрехи втора употреба. Търсим бански за мен, защото музикалният фестивал е на брега и ще си заслужава да се поплува. Аз също съм решил да вляза във водата, защото ще е грехота да не го направим. Взимаме и неща за ядене, но естествено се мотаем повече отколкото би ми се искало и трябва да тичаме за автобуса. Някак късметлийски успяваме да го вземем в последната минута, а слънцето е толкова ярко, че изобщо не мисля за това. Отново се спускаме през различни склонове, преминаваме тунели и фиорди, подминаваме летището. Стигаме до Сьорвагур (заливът на Сьор) и имаме доста време до корабчето. Сага и Андре отиват да се разходят до близкия магазин и да разгледат, а аз решавам да стоя на пристанището за да се препичам на слънце. Наоколо има различни хора, туристи и местни, а в една каравана жена прави сандвичи и топли напитки. Взимам си един чай и един хотдог, изпружвам се на една пейка и размишлявам. В главата ми са цитати от книгите на Йон Калмар Стефансон, представям си какво ли е тук през зимата, в дългите нощи, а множеството къщи, край които преминахме, са сигурно малки фарове, късчета надежда в мрака.

Сага и Андре се връщат, а не след дълго започваме да се товарим на корабчето. Опитвам се да си спомня пътите с кораб в открито море. Издига се вятър, а аз отиват отпред, на носа, клякам за да не преча на моряците и се усещам като плюнка сред издигащите снага планини. Насреща е остров Мичинес, огрят от светлина, а множеството птици във въздуха ме карат да се сетя за Джурасик парк поради някаква причина. Излизаме от залива и от лявата ни страна се появяват няколко забележителности – Тиндхолмир, Гашолмур, Дрангарнир, . От дясната ни страна пък е Гасадур с едноименния си водопад, едно от най-изолираните селища на Фарьорите. Сага ми разказва легендата за Тиндхолмир и Дрангарнир:
- Островите били част Исландия, но се откъснали... Една ледена вещица или магьосница поискала да ги върне обратно към островът-майка и затова в дългата нощ пратила два огромни трола да доведат островите един по един. Те пристигнали до Тиндхолмир, големият трол хвърлил едно огромно въже, което се увило около зъберите, стегнал го добре и двамата с малкия трол започнали да дърпат островчето. Това била по-трудна работа от очакваното, но троловете били надарени с издръжливост, така че земята се придвижвала, а въжето се впивало все по-дълбоко в скалата, карайки я да пука. Но тогава, тъкмо когато набрали сила и скорост, се появили птици, а с тях и утрото. Троловете били загубили представа за времето и се вкаменили... А ако се вгледах в острова ще видиш следите от въжето, което ползвали...
Докато тя ми разказва аз гледам Дрангарнир и си представям живите тролове, които се прегънали от ужас и днес туристите могат да минат с кану под телата им, а птиците гнездят на спокойствие.

Троловете от легендата

Излизайки в открито море, вълнението се увеличава, аз съм седнал на пода, опитвайки се да балансирам, но все пак някъде в мен се появява разбиране към страна на Йанник от водата. Остров Вагар се отдалечава от нас, а аз си мисля какво би станало при внезапна авария. Дали ще мога да стигна до острова, който е на няколко километра пред нас. Мичинес се издига, а птиците кръжат, надават крясъци, които се смесват със звука на вятъра и разбиващата се в скалите вода. Заобикаляме острова, защото трябва да влезнем в малкото заливче на селището. На пристанът ни посреща една орда хора, все туристи, които са използвали възможността да направят разходката си за деня. За момент се плаша колко хора има наоколо. Слизаме и се изкачваме до селището. То пълно с традиционните къщи за Форьорите – дървени едноетажни или двуетажни постройки, които са в черно или червено, с покриви от чимове. Часът е почти пет, а слънцето е високо над нас. 

Мичинес (Mykines)

Сага вижда познати, с които си разговаря, отиваме до къщата където ще нощуваме и ни посреща възрастен мъж с брада. Той е дядото на Сигмунд, приятел на Матиас, който е вторият брат на Сага. Няма го в момента и затова, без да оставяме вещите си се впускаме на разходка до фара на острова. Над нас птиците летят, а кайрите (или пъфини на английски) ни гледат на групички. Мичинес е място за наблюдение за птици и една от защитените територии, защото тук има колония на кайри, наброяваща близо триста хиляди, ако не и повече. Опитваме се да снимаме кайрите, които са символ на острова, но тромавичките птици бягат от нас. Междувременно почти няма хора по пътя ни, което ме кара да се радвам. Вятърът се извива, спускаме се по тесни пътеки и навсякъде има надписи да пазим природата и да не излизаме от пътеките. Чувствам се малко като във „Властелинът на пръстените“, срещайки дървени врати.Те имат за цел да не позволят на овцете да се скитат от една ферма в друга. За да стигнем до фара е необходимо да минем по метален мост, свързващ двете части на острова – птиците крещят, всичко е в клоака, водата под нас се разбива в скалите и дървените греди вибрират. В мен се надига страхът ми от височина, нямам вяра на направеното от човек, краката ми са като оловни, но крачка по крачка и без да се издавам преминавам. В някакъв момент сме седнали, Андре си пълни лулата, ядем сандвичи, наслаждавайки се на уединетието. И точно тогава една или две птици бомбандират Андре и ние го успокояваме, че това е на късмет. „Значи щом са два пъти е на двоен късмет, нали?“, усмихва се с крачеца на устните си.

Изведнъж нещо ми се белее пред очите докато вървим. Навеждам се и виждам, че е салфетка, малка носна кърпичка. Може би някой я е изпуснал без да иска или е паднала от нечий джоб, но това ме влудява. Прибирам я, а малко по-нагоре се натъкваме на Сигмунд и Матиас, не братът на Сага, негов адаш. Говорим си как сме късметлии, че няма хора наоколо и сме изпуснали лудницата.
Стигаме фара и сядаме. Намираме се на най-западната точка от островите. Овцете около нас ни отбягвам, особено яретата, спускайки се по стръмните скали, а ние треперим за тях. Стоим на място, слънцето е ярко, ядем отново и въпреки това е хладно. Гледам напред и няма нищо – Исландия е на стотици километри, а зад нас са останалите острови. Вътрешно все още не мога да повярвам, че съм тук, очаквайки да се събудя от приятен сън в квартирата си. Или пък на скалата пред нас да изскочи някоя русалка или жена-тюлен.

Тръгваме обратно, птиците ни изпращат с крясъците си, предупредително летейки в кръгове. Пристигаме в къщата и сме посрещнати от всички – Сигмунд, децата му, дядо му и майка му. Аз съм екзотичният човек тук, идващ от южна страна.
Пием кафе и Сигмунд ни разказва за острова, за историята на Фарьорските острови, за езиците тук, които отново се сменят и аз се наслаждавам на лингвистичния хаос. Сигмунд е учител, лингвист по образование и в думите му откриват това патриотично чувство за което Хедвиг ми говореше.
От този малък остров идва един от известните творци на фарьорския народ – художникът Самал Йоенсен Мичинес. Причината да се казва Мичинес е просто – сменил си името. Навремето, за улеснение на датските власти, отпаднало предаването на бащиното име като фамилия. Видиш ли имало твърде много Ериксоновци, Йоенсеновци, а било трудно за проследяване. Тогава, за да запазят донякъде своята идентичност, хората започнали да приемат за фамилия името на мястото от което идвали. Отделно разликите в езика на фарьорци и датчани били проблем за властимащите – датчаните не позволявали да се преподава на фарьорски, а само на техния език. Появили се обаче свещеници и поети, които първо записали всички устно предавани легенди и песни, създали съвременна азбука и защитили правото да се преподава фарьорски в училище. Самият език бил близък до старонорвежкия и затова Сигмунд казва, че на сънародниците му е лесно учат всички други скандинавски езици без особени трудности, а това кара лингвистите да мислят, че това превръща фарьорския и исландския във вероятни кандидати за близък първоизточник.

Най-сетне разбирам и защо числата в датски се образуват по този начин и по-точно защо думите за петдесет, шейсет, седемдесет, осемдесет и деветдесет са такива. Смея се на глас, защото трябваше да отида толкова на север да разбера въпрос, който ме мъчи от шест години.
Сигмунд е сладкодумен и пред мен е сякаш някой свидетел на времената на Мичинес:
-Знаеш ли, тук живеят през цялата година едва осем души. Навремето са били повече, имало е училище, но с годините хората се преместили надалеч. Настане ли септември и морето ставало бурно, несигурно, а фермерите бивали откъснати с месеци от света наоколо. Видя генератора долу – той работи постоянно, защото е единственият източник на електричество. Говори се за планове да използваме зелена енергия, примерно прибоят, но се чудим как това ще повлияе на природата. Пъфините бяха изчезнали в един момент, а и рядко виждаме малки пъфинчета. Херинга се намира по-трудно, защото за тях е необходимо да е определен размер. Пъфините не са особено добри летци и за нас не е добър знак когато ги видим с големи риби в човките. Малките не могат да се хранят с тях...

Най-западната точка на Фарьорските острови

В думите му виждам как са живели хората тук, че са се изхранвали от земята и природата. Заради това и не позволявали на чужденците да внесат сандъци – преди много години се появили плъхове, които нападнали гнездата на кайрите и другите птици, застрашавайки популацията им. И въпреки, че малко хора живеят тук се правят подобрения, решават се проблемите с питейната вода. Сигмунд разказва и как са ловели кайри навремето, че е имало определен сезон и метод...

-Хващайте по една бира и отиваме да гледаме залеза! - усмихва се.

Безкрайният залез

Излизаме, а от къщата, която е била хотел, до ръба на възвишението има петстотин метра, но стръмни. Тичам да стигна първи, но все пак се позадъхвам. Навлечен съм с якето, а когато се оказвам горе виждам само вода, море и небе. Сещам се за Финистера, за изпращането на миналото ти със съня на слънцето. Сядаме и се любуваме на гледката. Не говорим, просто си казваме наздраве, и овцете като нас гледат края на деня. Часът е вече след дванайсет, минали сме в следващия ден, но сякаш светлината не иска да си ходи въпреки розовеещите облаци. Става хладно, но си мисля как, ако живеех тук, тази гледка нямаше да ми омръзне...
Прибираме се, сядаме в хола, а по стените има снимки на стари жители, които един фотограф направил преди няколко десетилетия. Гледам ги и си мисля за романите на Стефансон, а Сигмунд разказва:
-Виждаш ли онзи, който се е усмихнал. Всъщност той е заловен на местопрестъплението как точи гориво от варелите на негов съсед, но понеже знаел, че като снимат трябва да е усмихнат пред камерата. А тези двамата са били семейство. Нямали деца, но за сметка на това живеели с животните в къщата си. В един момент правителството отпуснало средства за преустройство на къщите и осигуряване на удобства. Служителите дошли при тях, предлагайки да направят баня в къщата. Жената ги погледнала, пушейки, и им отвърнала „Баня? Опитах веднъж и не ми хареса!“.
Смеем се, а аз се опитвам да разчета скритите истории зад фотографиите, старите мичинесци, които не напускали острова. Някои знаели, че може и да не се върнат.
-Преди години, в едно семейство мъжът се разболял, отравяне на кръвта. Взели го с лодка, а жена му останала във фермата. След това морето било бурно и минали седмици без тя да може да отплава. Когато стигнала след месеци до болницата се оказало, че мъжът бил починал преди две седмици... - светлината подчертава сенките върху лицето на нашия разказвач, а хората от стените оживяват все повече.
Сумрачната светлина навън ми се струва като нощ, часът е късен и всички лягаме да спим.

На следващата сутрин отново съм първи, а семейството на Сигмунд слага масата. Майка му, която е изключително младолика ако не броим сивата коса, ми казва, че е била в България, в Слънчев бряг на почивка. Оказва се, че техен приятел има апартаменти там и те са отишли преди да стане лудницата от туристи. Заговаряме се на тази тема, говорим си за отговорния туризъм, а аз разказвам за намерената кърпичка.
-Има голяма част от туристите, които са проблем – Сигмунд се включва. - Те не пазят и се чувстват задължени да опитат всичко, дори и да си рискуват живота. Затова и островът беше затворен за месеци. Хората излизаха от пътеките, стъпкваха тревата, плашеха овцете и ядосваха фермерите. Ако не ходиш някъде с местен, то задължително трябва да предупредиш хората, че ще влизаш в земите им и да проявиш уважение. Като например двойката от Израел, която отишла с каяк из фиордите. Хем ги предупредили за идващата мъгла, те отишли, та се наложи Бреговата охрана да ги спасява. И после го направиха втори път в рамките на седмицата. Случва се и да загине някой заблуден турист от време на време.
Продължаваме лингвистичните дискусии, за сравнението между езиците, за сходството между славянските езици. Аз се опитвам да разбера какво си говорят на фарьорски, да уловя някоя дума и някои неща ги отгатвам. 

Басейнът

Когато всички стават и закусваме заедно, а половин час преди лодката излизаме да разгледаме Мичинес – някои от местните строят къщи за туристите, потокът се е увеличил. Виждам и първият басейн на островите – един учител преди повече от сто години преградил потока, направил вир и в него пускал децата да се учат да плуват. Той смятал, че това е важно, а аз питам дали не ги е тествал след това в откритите води. Виждаме и къщата на художника Мичинес, една къща, която просто се нарича „Под водопада“, друга, в която жената на Сигмунд е идвала през лятото като младо момиче. Някои къщи са черни, други червени и нашият домакин казва, че зависи от катрана, който е ползван. Ако е червен, то той идва от Норвегия...
Слизаме до кея, този път сме повече хора и аз съм до перилата. Морето е по-бурно, очаква се влошаване на времето, и лодката подскача нагоре и надолу, аз се отказвам да снимам, а вестибуларният ми апарат откача. Но виждам и пъфините, които летят ниско, едно множество от черни точки в търсене на храна.
Когато слизаме се чувствам добре, чувствам се спокойно на твърда земя, а Матиас, който е всъщност гаджето на Лаура, ни хвърля с кола до Торсхавн. И той, както и Сигмунд, е учител, всичките са музиканти и започвам да си мисля, че няма фарьорец, който да не свири на нещо. Минаваме отново край езерото с коня и Матиас разказва легендата:
- Конят бил магично създание, което привличало хората си с красотата и грацията. Но също така бил коварен хищник. Щом някой докоснел коня ръката му залепвала, нямало как да се откъсне по своя воля, а конят бавно и спокойно влизал във водата, удавяйки жертвата си. Единственият начин да се спасиш било да кажеш името на звяра, защото това разваляло магията. Така имало две братчета. По-големият видял коня и го докоснал. Естествено конят тръгнал към водата, а момчето било обезумяло от ужас. Малкото братче видяло какво се случва и решило, че баткото го изоставя, родителите ги нямало вече, и започнал да крещи „Николас, Николас!“. Внезапно конят пуснал баткото, защото името му било Никлас, а малкото момче още не можело да говори правилно. Чудовището решило, че са казали неговото име, и само влязло във водата.

Небето става все по-сиво и първите капки дъжд удрят по стъклото. Матиас ни оставя в центъра, а ние имаме време да се разходим до идването на автобуса. Влизаме в старата част на Торсхавн, т.нар. Тинганес. Там се смята, че е бил най-старият парламент, но исландците пък имат първи писмени източници и твърдят същото. Но на тези скали, преди много години е имало сграда, в която се събирали вождовете на различните кланове и обсъждали работата. Освен това тук се случвал пазара и докато вървим по мокрите скали се виждат гравирани в камъка знаци на отделните къщи. Но тук е и настоящото правителство, което би казал, че си живее в малки традиционни вили, боядисани с норвежки катран. Обикаляме, влизаме и в магазини, но виждам как Андре започва да помръква, нещо е нервен. Влизаме в едно кафене, симпатично място с множество опции за кафе и час. Приятно е да сме на сухо, поръчваме си нещо топло за пиене и сладко за хапване. Андре признава, че просто е бил гладен и това е влияе на характера му. Сега, с храната в стомаха, се чувства добре, омиротворен.
Връщаме се в къщата, Хедвиг ни чака. Сага и Андре отиват да си легнат, а аз имам достатъчно енергия. Хедвиг ме пита как са се подредили нещата в Дания и как съм дошъл до тук. Говорим си за нея и чувството да се върне след като съпругът й е починал. Говорил за любовта и призванието и как е важно да си вътрешно спокоен за да подхванеш нещо. Питам я дали мога да й помогна с него и тя ми казва как се притеснява, че шахтата с тръбите е отворена, а внучката й може да падне. Затова използваме парче от плоча и го покриваме, продължавайки разговора. В този момент се виждам как работя тук, слагайки панели, подови настилки каквото друго трябва. Да работя, а вечер да обикалям склоновете и планините наоколо.

Когато Сага идва и ме пита дали ще облека костюма на банан аз й отговарям не. Искам да й кажа, че няма да се чувствам комфортно, но тя отново се засяга. Това, което ме спасява е Лаура, тъкмо взела шофьорския си изпит, искаща да шофира. Мятам се в колата, звучи Africa на Toto, тръгнали по задачи. Лаура е супер екзалтирана, обяснява ми как трябва да се кара, за фестивала, за всякакви други неща. Отбиваме се да видим нейна приятелка, която тъкмо се е нанесла в нова къща с двете си деца. Там пием кафе, а след това отиваме до детската градина, в която работи майката на Лаура и където самата тя е помагала. Приятелката ми показва какво е правила – реновация и освежаване на стени, взимаме една подложка за йога за да има върху какво да спя на фестивала. Излизаме от селището и се отправяме по един път, който сякаш води в нищото, а мъглата се спуска като пелена от склоновете, поглъщайки всичко в плътното си одеяние. Движим се без да има никой друг, шегувайки се, че сега ще изскочат зомбитата и ще умрем. На едно място обръщаме и тръгваме обратно към Велбастадур. Лаура ми разказва за традицията на китоловците тук – че отдавна не е промишленост, а традиция. Да, кървава традиция, но и как се случва. Има главен китоловец, който определя колко кита могат да хванат. Отдавна не отиват в открити води, а ловуват единствено китовете влезнали в заливите. Представям си кръвта и всичко, осъзнавам, че тези хора трябва да оцеляват с каквото имат. Лаура казва, че уловът се разпределя между всички, така че да няма човек, който да не е получил месо, да може да се изхрани. И все пак се радвам, че не ставам свидетел на нещо подобно. 

Движим се в мъглата, отново звучи Тото, а Лаура прошепва възторжено „I am Speeeed!”.
Когато се връщам Бандит ме посреща на вратата, приемайки ме за малко по-важен гост, или поне така се надявам.Сага и Андре си почиват, отдавайки се на времето си тук, а аз пия уиски и чай с Теодор и Хедвиг. Теодор ще заминава за Берлин, имат концерт с групата. Говорим си за филми и книги, за Стивън Кинг и „Мъглата“. Вечеряме, а Теодор зарежда “Get out”, който не съм гледал. Музиката влияе на мозъка ми, осъзнавам как никога не съм бил по хорърите, но се старая да не го показвам твърде явно, а и да се боря малко или много с това...

Преди зомбитата с Лаура

Лягаме си, а аз се чудя как ли ще бъде на предстоящия фестивал. Внезапно, няколко месеца след първоначалната идея, предпочитам да стоя тук, в къщата и просто да обикалям района, а не да се отдавам на бурен купон...