Рамки

Задната гума се хлъзга по мокрия асфалт, а аз съм се изпотил от внезапно появилото си слънце. С периферното зрение виждам една баба, която прави нещо на балкона, а лицето й е измъчено. Обградена е от прозорците на балкона, рамкирана в някакъв израз на безпомощност. Всичко това е само миг, но той отключва спомени за множество рамки, в които съм слагал или съм бил слаган, изразяващи и отричащи ме. 

Като бездомника вчера, който стоеше между две колони, отстрани имаше куче, свило се и спящо, а от другата страна пък се намираше стара оръфана горна част на диван със захвърлено одеало. Той бе облечен в синьо зимно яке и пушеше, дъвчеше нещо, хвърляйки трохи на гълъбите пред него. А отстрани хора пиеха кафе и нехаеха пред този призрак на несретността. Какво ли го е докарало до там? Каква е историята му? Може би се е пропил, прегърнал е улицата след като всички са го оставили, а тя го обикнала и прелъстила с отчаянието си...

Като пияницата онзи ден в тролея, обясняващ как е плувал много, след това извиняващ се вмешателството в разговора, после включващ се отново, стоящ на вратата и оправдаващ се че “На тази спирка слизам!”

 Момичето, което танцуваше в една неонова рамка преди 2 години, а всичко, което се виждаше от нея бе силуетът, черен и мистериозен, а аз съставях истории за нея, поставяйки я някъде през 70-те години, мъжемелачка по която въздишат всички. А всъщност може би е била наранена и се е опитвала да освободи душата си. Както мен през същата вечер кацнал на неизвестен пристан с бутилка бира в ръка. Проектираме се един върху друг и аз се оглеждам във всичките тези рамки. 

 Едва не сгазвам група ученици, облечени за суинг и ходещи по средата на улицата. Момче излиза от магазина и щрака с пръсти по чалгаджийски маниер... 

Баща ми, който пуши, а главата му е в рамките на прозореца, гледа нагоре, мечтае за нещо, чиито срок отдавна е отминал, блуждаейки в миналото и невиждайки бъдеще. 

 Рамката на една любов, проектирана върху нейните черти и смекчени от светлината на свещта. Рамката на една раздяла, която е в двоен план - момичето, което бяга от момчето и влиза в автобуса, а той тича до вратата и я удря гневно, псувайки я с изкривено лице. 

 Рамките на приятелства, състоящи се от завиването на пияни другари или други, в които ти или те сте на заден план, не съществувате, но приемате ролята. 

Бабата, която продаваше китки при входа на подлеза към гробищата. Сухи цветя, които да оцелеят по-дълго при мъртвите. Тя седи, мълчи и се надява, че някой ще предпочете обикновените цветове пред карамфилите и розите.... 

Баща ми в рамките на ковчега. Братовчед му, който се е хванал за главата и побягва. 

Момичето, което ми се усмихва без да знае защо. После разбирам, че е сляпа, а гласът ми й е харесал. 

 Момичето, в което се влюбвам докато я гледам как реше косата си, а светлината прави ореол около главата й. 

Стари хора, които пеят в подлеза, а мъж свири на акордеон. 

Хора в рамките на диапозитивите... 

Рамки, които се изтриват с гума, други са с перманентен маркер. 

Рамки, които лъжат... Рамки от които се опитваме да излезнем. 

Рамки в които помещавам хората за да ги запомня... 

Като косата й пред очите на фона на сутрешното слънце, обединена с миризмата на кафе от съседната пекарна. 

Или приятелят, който се протяга, а зад него се очертават върховете, побелели от сняг. 

Едното става символ за романтика, а другото за приключение. 

На входа момиче седи върху вестник, свило е тялото си, обгръщайки го с ръце, а светлината на входа я прави още по-тъжна отколото може би е. Не я заговарям. Не искам да разваля рамката, в която се е вместила...