Обикаляне на плажове извън сезона...

Хевиметъл заведението на Шабла..

Сутринта в Шабла се събудихме готови за приключения. След кратко обсъждане на проблема с дефекацията (от толкова път и сандвичи предния ден всички се бяхме спекли тотално), направихме рейд в търсене на закуски, но за съжаление се оказа, че няма никъде и финиширахме в близкия супермаркет за разни тестени изделия и айрян. След като се натъпкахме, отскочихме за събуждащо кафе в заветното "мйетъл" заведение "Шестограм". Апокрифното техническо име на заведението не говореше за визията вътре от плетени ракитени кресла и маси и застоялата миризма на плесен.

Въпреки това от него се виждаше старото магазинче на бръснаря, което явно не функционираше. За него ние хранехме големи надежди, тъй като Джовани (както се обръщат обикновено към Иван) се беше хванал на бас със София, че няма да се бръсне един месец, но сключиха договорка, че ще може да се обръсне ако е при бръснаря и тя да снима процеса на обезбрадяването.

Цветя от гигантски пропорции

Нарамихме всичката техника и се отправихме към Тюленово (все така слушайки Panthera). За това селище се минава през няколко други, които се състояха от изоставени напукани къщи наред с други все още населени. Самият път към Тюленово е в лошо състояние, а от двете му страни е пълно с ниви. Ветрогенераторите отново ни заобикаляха, но този път бяха като слънчогледи, които надигат цвят към огромното огнено кълбо в небето. Покрай тях бяха разположени неразлистени ветровални насаждения от ясени и явори, които да предпазват младите растения по нивите от бръснещия вятър.

Малко преди скалите на Тюленово, намираме едно старо изоставено бунгало. От онези, класическите, с дървена конструкция, върху метална основа. Основата беше плътно покрита от ръжда, дървото отдавна беше станало сиво, макар все още крепко, загубило здравия си вид сред множеството поникнали дръвчета околовръз. Софи се впусна в откривателство и снимане на барачката. Вътре имаше забравени вещи, които напомняха за живота текъл между тези стени. Стените имаха пропит аромат на море и тъга по миналото.

Морето се появи за пръв път на светло като огромно синьо платно, леко накъдрено от вятъра. Блестеше като да е покрито със звезди и аз усетих как еуфорията ме завладява отново. Все пак това е ново място и всичко в мен тръпне да открива още. Колата я оставяме близо до скалите и слизаме. Моментално ни издухва вятърът, който е толкова силен, че всички закопчаваме копчета и ципове на якета. За моята компания пушачи е трудно да си запалят камо ли изпушат цигарите. Но за сметка на това красотата е необятна... 

Скали, море, вълни и чайки и гларуси...

Намираме се на ръба на скалите, а под нас морето се разбива в тях, миейки ги с бяла пяна. Знам, че тази дестинация се ползва за катерачи по скалите, които са богати на релеф и форми. Една скала така е изядена от морето, вятъра и времето, че е като мостче под което бушуват стихиите на природата. Косите ни се размятат и влизат в очите, което затруднява придвижването ни. Въпреки това, всичке се усмихваме. Аз и Иван, носени от романтиката на ветровете се правим на Лили Иванова и душата ни бива отнесена млада (ние същевременно сме брадясали и двамата, но все пак достатъчно атрактивно изглеждащи.) На някои от скалите има вградени икони, а на едно място надгробен камък за човек загинал при катерене или гмуркане. Прибоят се чува в пукнатините, сред екота на подземните пещери. И макар, че между морето и мястото където сме ние има близо 10-12 метра, наоколо е осеяно с локви от морска вода, говорещи за силата на природата когато е разгневена. Стоя на ръба на една скала и се изкушавам дали да не се пробвам да сляза по нея до самото море, да докосна вълните, но въпреки това решавам да не рискувам с катераческите си умения при това ветровито време.

Докато снимам от близката скала, върху която има икона на св. Георги (предполагам, защото не мога да видя добре от това разстояние, а и ерозията си казва думата), излита ято черни птици. 

 Намерихме за кратко подслон в една от пещерите, където стоейки на завет се препичах като гущер макар и облечен с пуловер и яке, а Иван като малките деца мяташе камъни в морето.

 Напускайки Тюленово, решихме да се отправим към Каварна за нещо готвено (първоначално идеята сами да си готвим се оказа непосилна след като забравихме дори и парти-грила в София). По пътя видяхме купчина бенонено-тухлени сгради, които се разпадаха. Разположени амфитеатрално ни приканиха да ги  снимаме. Докато смелата ни фотографка обикаляше остатъците от строежа, ние с Иван се лигавихме около колата, което доби своя пик с моя кючек на фона на Panthera. Но по-същественото беше задачата, с която се нагърбихме, а именно да научим Софи да кара кола. С вещите наставления на майстор шофера ни, тя подкара по един запустял път и за съжаление мине през не една или две дупки. (както Иван каза тогава, че тя се хваща с голяма краста и не сбърка - Софи се опитваше при всяка възможност да покара колата). Краткото рали на Софи по тюлено-шабленските пътища приключи при първия по-оживен възел, където Джовани пое кормилото в свои ръце и се отправихме към българската столица на рока.

Паметника на Дио в Каварна

Каварна не се оказа точно това, което си представях. Въпреки това блоковете изрисувани с образите на рок звезди или просто емблематични лица за нашата действителност (като Кембъла и Наско от Б.Т.Р.) създава усещането за нещо по-различно. Соц-панелките, все така неугледни в бетонените си тела, добиваха романтиката на бунтарството, което явно кметът Цонков е изпитвал като юноша бледен. Но каква бе изненадата ми когато заведението, в което седнахме да се храним, се озвучаваше не от AC/DC, Hammerfall или друга тежка група, а от модерните поп-хитове (все пак пусната и песента, чиито изпълнител един приятел опреличава на мен). Храната беше много добра и на сравнително прилични цени. Обсъждахме какво да правим вечерта, нуждата от снимки на изгрева и  разни други истории от бита на всеки. На тръгване от града се сблъскахме с паметника в чест на Рони Джеймс Дио, който ни се стори странен и неестествен в града, малко преиграване с имиджа, който се опитваше да наложи. И с оглед музиката в заведението където ядохме, не особено удачно.

Крепостта Калиакра - стени

Арка, гледаща към морето - колко по Толкин

Пътят ни в посока Шабла се отклони вдясно към нос Калиакра. Там има запазени останки от крепост, която за да я видите ще ви струва точно три лева. Ние разбрахме това от човекът, който ни спря с репликата "Ами, три лева на човек..." и докато всички се гледахме изненадани (защото какво толкова може да се види!) аз подавам десет лева и плащам за трима ни. Щом паркирахме ни се разкри гледката на възстановените крепостни порта и частично стени. Сиво и невпечатляващо, което роди и репликата "Ами като за три лева, човек!" сред нас. Но истинското съкровище, което си заслужава парите е не наново вдигнатите камъни, а моментът след като заобиколиш военната база на носа и се озовеш на нещо, което напомня силно Средната земя на Толкин с извитите стълби, частично оформени арки и все така несвършващото море, червения цвят на скалите и усещането, че си обгърнат от истинска магия.

Стъпалата към морето

 

След като се отдадохме на заслужена почивка в малката тераса на носа, която да ни предпази от вятъра, решихме да видим и останалата част от резервата на Калиакра, а именно заливът Болата. За него, още преди да замина една колежка ми каза, че е изключително приятно място. Също така там е сниман и последният Конан, където холивудски звезди показват мускули сякаш са уж в Хиперборейската епоха.

Болата

 За целта, човек трябва да се спусне с кола надолу, покрай падащи скали по неравен и разбит път. Романтичната идилия на непознатото се довършва от самото пристигане на Болата. Няколко лодки изтеглени на брега, който е покрит с фин пясък и мидени черупки. Скалите, които обгръщат залива в прегръдка, предпазвайки го от ветровете. Изсечената къща в скалата, фарът над самия залив, надписът "Обичам те! PS". Леко напукания, почервенял кей. Всичко това не може да се опише просто, а трябва да се види. Водата беше кристално ясна и аз не се поколебах да нагазя с боси крака в нея, а после доволно да шляпам бос и по боксерки ( с пуловер отгоре за да не настина! ) из самата Бола. Софи се впусна да снима скалите, а Иван се разхождаше и разглеждаше. Искрено съжалявах, че не си бях взел хавлия за да се изкъпя в морето (което си беше една лична цел за това пътуване).

Шабленския фар

Вече беше късният следобяд когато се отправихме обратно към Шабла. Слънцето се спускаше леко по небосклона, отново преминахме "магичните" поля с ветрогенератори и се насочихме към фара, а именно най-източната точка на страната ни. Фарът е построен през втората половина на 18 век, по подобие на Александрийския фар. Спрели колата си до него пред нас се откри гледката на разпадащата се метална конструкция по която навремето хората са преминавали навътре в морето. Тя прилича на скелет на огромен левиатан, потънала на места във водата, а до нея фарът примигва по установените си норми всеки двайсет и пет секунди. Докато обикалях около фара и долу по брега, решихме как ще станем на следващия ден рано сутринта, преди изгрев да станем свидетели на раждането на новия ден. На връщане открихме отново купчина изоставени сгради, някаква складова база и ентусиазирано решихме да направим нощни снимки там.

Прибрахме се за кратка почивка, в която някои най-сетне решиха своите дефекационни проблеми, а други се отдадоха на четене. С настъпването на вечерта и скриването на слънцето се отправихме към едно ресторантче в покрайнините на града, където наред с веселите разговори и моето хранене на фона на АББА, се настройвахме за снимките в шабленския "Припят".
Когато излезнахме, единствената светлина освен звездите бяха лампите, които обаче свършваха точно до халето. Отвъд него беше абсолютна тъма, която насели ума ни със суеверия и страхове, и ние лека полека започнахме да се отказваме да снимаме. Все пак се наканихме и със сетна смелост направихме няколко крачки в оградената част, но шумоленето и липсата на нормално осветление (за което да се хванат плашливите ни душички) ни накара да капитулираме. Но по-страшното ни изживяване по шабленски се случи вече на връщане към квартирата. На около петдесет метра започна да ни лъха миризмата на тамян, силна и упояваща с всяка следваща крачки. Започнахме да стъпваме на пети, да говорим по-високо за да си вдъхваме смелост, но тя се изпари тотално с приближаването до магазинчето, в което за пръв път питахме през деня за закуски. Всичко в него бе изгасено, но собственикът му, пълен мургав мъж, стоеше вътре и гледаше телевизора, а очите му бяха почти изцяло бели. Не само това, ами точно пред магазина, като в някой хорър имаше детска количка, в която нямаше дете, а възрастен мъж, пиян до козирката, който бърбореше неразбрано. Краката ни моментално се задвижиха и след не по-малко от 10 секунди бяхме по стаите си...
Заспах почти моментално в очакване на утрешната аларма в ранни пред зори.