По Камино - ден 22

29 март, около 4 сутринта, Манхарин

Студено ми е. В дома на тамплиерите тоалетната е навън и аз съм на поляната зад сградата, пикая и гледам звездите, опитвайки се да позная някое и друго съзвездие. Чувствам се толкова нищожен, но и толкова жив в това да усещам студения въздух около глезените си. Мисля си за много и за нищо, всъщност искам да се вмъкна отново в спалния чувал, защото вече треперя. Качвам се отново като слон по стълбището, старая се да не си разбия главата в гредите и наблюдавам небето от прозорчето над Одри. Там не се виждат звезди и на фона на хъркането просто мисля и чакам да наближи шест часа, да си приготвя багажа и да посрещна изгрева на път, в планината. Нещо, което отдавна не ми се е случвало...

По Камино - ден 21

28 март, Асторга...

Събуждам се с онова усещане за празнина. Знам, че съм я сънувал, но сънят е изчезнал някъде в момента на събуждането, оставам просто с мисълта за нея до себе си. Чувствам всичко – аромата, кожата й, ръцете ми се присвиват, но са празни... Аз съм в Испания, на Камино, на около десет дни от Сантияго, а от едната ми страна спи Дарта, а срещу ми Ханес е вече буден, защото светлината от телефона му разкъсва мрака върху лицето му. Рано е, а аз съм изпълнен с мисли, които дълбаят дълбоко и безпощадно в душата ми...