Лирично отклонение 4

Град си,
множество от улици,
сгради и треви.
Минавам
и всеки ъгъл
разкрива ми картина нова.

Слънце се подава
в онзи цъфнал двор,
а другаде дъжд
мие сивите павета.

Вървя и запленен
оставам от твойта
постоянно меняща се красота.
Спирам да се полюбувам,
а ти продължаваш да растеш
и чудя се ще мога ли
с поглед да те обхвана?

Ускорявам крачка,
милвам твоите сгради,
жадно търсещ възела,
на всичките ти пътища,
където щастлив
да седна и заспя.

Щилер...

Виждам го твърде ясно понякога - масата, бялата стая, големите прозорци от които струи ярка светлина. Няма мрак, само студена ярка светлина. Срещу мен има мъж, който няма лице, никога не съм му давал такова, но той е там с толкова тежко присъствие, че се чувствам като Атлас, който носи света на раменете си. Моя собствен свят. Безлицевият се е облегнал и пуши. Предлага ми и на мен. Аз се пресягам към кутията, вадя внимателно една цигара и поднасям пламъка на клечката към отворения й край.