Врабчето

Влетя неочаквано. В автобуса бяхме няколко души, всичките отиващи на работа. Утрото едва се бе разведелило, а мозъците ни спяха до момента, в който то ни извади от апатията. Врабчето. Явно се беше скрило под някоя седалка в търсене на храна за малкото му телце. Перушината му, кафеникава, се бе надигнала от въздухът в дробовете.

Вратите тъкмо се бяха затворили, а гумите се отлепиха от статичното си положение. Тогава то изскочи в див ужас - свободното създание, което го отвличахме, ние, лошите хора. Блъскаше с човчица по стъклото, подобно на онези тлъсти насекоми, които също влизат в градския транспорт през лятото. Стана ми тъжно като го гледах, исках да го хвана и да го пусна, да си лети в мир.

Лирично отклонение 3 (Човекът с две лица)

Човекът с две лица,
уморено гледа хората навън.
Държи ги по едно в ръка
и чуди се как да се яви в света.

Надява той едното
и мигом блесва всичко в усмивка.
Усмихва се и той,
а слънцето е пръв другар.

Смее се на глас,
тича под дърветата в захлас,
мечтае за целувка,
за прегръдка,
за погледа на милите й очи.

Хората,
те усмихват се насреща,
а слънцето
с топлина блести.

В другата ръка,
разкривеното стои,
сълзите в него са река.
Надява го внезапно
или то обзема го кат бяс.

Слънцето далечно там блести,
хората са сиви,
монохромни,
с очи на луди,
той ги чувства кат диви.

Мъглата обгръща го
с топла мека влага,
плаче с него
щом дори дъжда
го изоставя.

Моли се
за нечия целувка,
за прегръдка,
за топли, живи там очи.

И държи той двете си лица,
по едно в ръка,
 а в огледалото го гледа
празното петно, наречено душа.