По Камино - ден 5

12 март, Торес дел Рио, 20:10

Пред мен семейството, поддържащо хотела, в който сме отседнали със Сам, играе карти. Бащата дърпа момиченцето си за плитките и вика "Торо, Торо!", а всички сме смеят. Гледам ги и си мисля, че не са испанци, а по-скоро хора с индианска кръв във вените си - мургави, с мазна черна коса, пълни и с леко дебели устни...

Денят започна рано. Събуждам се в четири сутринта, защото съм заспал още преди осветлението в пансиона да бъде изключено и си светя с телефона, докато пиша за предния ден. Чудя се дали Дарта ще може да ходи  с тази рана на крака или ще остане за ден да й заздравее кожата. Тогава вероятно ще срещне Клей и Валерия и ще имат мини събиране. Аз знам, че трябва да продължа, а лепкавия мрак, смесен с хъркането от околните легла, ме потапя в мисли. Отново назрява въпросът защо съм тук, защо го правя и какво търся. Междувременно тялото ми се събужда и се притеснявам да отида до тоалетната, знаейки каква беше вечерята ни...

Постепенно часът наближава, ставаме в полумрака, а в шест лампата е вече светната, давайки ни сигнал, че трябва да ни прогони. Дарта пробва обувките, не се чувства добре, но решава да ходи и да прецени как е усещането - ако много я боли просто ще остане в Естрейа.
Закусваме с яйцата от вчера, правим си сандвичи, а немецът с бирите оставя две от Естрелите с пожелания да утолят жаждата на нови пилигрими. Не след дълго двама южнокорейци взимат шишетата и ги слагат в раниците. От два три дни не сме виждали такава суетня рано сутрин - тук има много пилигрими и всеки пожелава на всеки "Буен Камино" като мантра, която топли сърцето. А излизащите потъват в сутрешния мрак на Естрейа към непознати пътища и преживявания. Докато правим сутрешната си разгрявка, се зачитам в книгата с похвалите и виждам нещо на датски - "Невероятно преживяване и готини хора! Двамата пича от Рандерс". Гледам стреснато и започвам да се смея, прехвърляйки всички лица от вчерашния ден и познавайки кои са датчаните от тамошния Перник.
Чувствам се отмалял, намръзнат от отворените прозорци в стаята, и затова се навличам здраво с дрехите. Излизаме в утринта, а зад нас ни пожелават мантрата. Градът е пуст, тих в неделното утро и туристическите ми щеки оттекват по паважа. Прогнозата е за лошо време и духа вятър, очаква се и дъжд, но към момента между облаците се прокрадват слънчеви лъчи...

Нека да се лее вино. Снимка: Дарта

Дарта се чувства добре и скоро стигаме Ираче, а стрелките се разделят, предлагайки алтернативни пътища за пилигримите. Мъж ни сочи откъде да минем, но разбираме, че пътищата отново се сливат след около стотина метра. Посреща ни голяма табела с надпис "Винарните Ираче/ Фонтанът на виното". Часът е едва осем и половина и минавайки по черния път стигаме до въпросния фонтан. Местните, в желанието си да промотират вината си, продължават традицията на бенедектинските монаси, които черпели пилигримите с алената напитка. Тук няма монаси, а две ръчки - за вода и вино. Въпреки ранния час използваме металното ми кенче, за да отпием по чаша вино, позирайки за снимки - Сам като пияница, а аз като виночерпец.

Продължавайки нагоре, подминаваме манастира, сега хотел, а слънцето разкъсва облаците, блесва с ярка светлина, галейки склоновете на скалите в далечината. Пейзажът става красив, а ние засичаме Бен - французин от Бретон, който е тръгнал от Тулуза по Камино след като гаджето е скъсала с него. След като го казва се умисля, донякъде неуверен и в английския си, а ние засичаме южнокорейци под сенките на дърветата. Решаваме, че е на добра поличба да видиш кореец на пътя - значи си на правилната пътека. С Дарта се шегуваме, че ще стане диджей на сватбата ми, шега от вчерашния ден, в който тя каза, че ако я поканя на сватбата просто ще ги извърви от Латвия. Подминаваме две кучета, едното лае, защото му е скучно, а другото се радва на слънцето. Гледаме природата наоколо, а аз не снимам, защото снимките губят значението на гледката. В далечината се извисява връх, а със Сам спорим дали това отгоре е крепост или камъни.

Навлизаме във Вийамайор де Монхардин, а все пак купчината камъни се оказва крепост. Сам иска да я види, да се изкатери горе, а пък аз не се чувствам в настроение да се мъкна нагоре с раницата. На площада срещаме един младеж, който се оказва Микел от Рандерс, чакащ приятеля си Каспар. Говоря си на датски с него, той ме гледа странно и ме пита дали съм от Дания. Аз се смея. Явно и тук няма да избягам от тази северна страна. Срещаме и други хора, две англичанки, които се бавят. С Дарта решаваме да пием по нещо, да пазим нещата на Сам докато той отиде до крепостта. Тя влиза в кафенето и вместо чай ми взима кафе с мляко. Седим на завет и се радваме на слънцето. Говорим си за живота, аз си мисля за любовта и как тя е движещата ми сила, вдигаща и срутваща ме, за жените в моя живот. Срещата с Микел ми припомня раздялата ми с Дания, за моментите с Майа, за хората, които нараних, за хората, които открих там. Сам идва след около четиридесет минути, казва ни, че гледката е била невероятна и е тичал нагоре и надолу, за да не го чакаме излишно. И той си взима нещо за пиене, а вятърът се засилва. Дарта ни казва, че ще продължи да се движи по-бавно, защото кракът я боли и ще се опита да стигне до Лос Аркос. Разбирам я, защото при спомена за раната й ми става лошо. Не ни се иска да се разделяме, но това е пътят за всеки. Сякаш съпричастно с нас и небето е покрито със сиви облаци. Отиваме да се снимаме при статуята на Пинчо (или Пенчо), който е построил въпросната крепост и тръгваме. Дарта върви с нас, все още с нашето темпо, но постепенно изостава. Обръщаме се и я виждаме все по-далече, синият й клин е като флаг, че тя е там, но след един завой вече я няма. Виждам червеникавия черен път, тучните поля отстрани, оловното небе отгоре и си мисля, че скоро ще завали. Някъде напред, ниски облаци облизват хълмовете и скриват сградите върху тях. В далечината виждаме пилигрими и заедно с първите капки прибирам камерата в раницата, слагам покривалото и знам, че няма да снимам повече. Само ще наблюдавам. С моите очи и душа, а не през обектива. Успокояващо е, някак като прераждане...

Едната картина, която се запечатва в мен е един кореец - оранжевото покривало на раницата му е като артистично петно, което се движи сред сиво-зелената панорама. Той има широкопола шапка, темпото му е бавно, а от него се лее музика. Върви и медитира сред природата, сам и мълчалив.
"Вие сте бързоходци!", каза ни го след като разбра откъде сме тръгнали. "Аз съм бавен.."
"Трябва да вървиш със собственото си темпо, защото това е твоето Камино", казвам му в отговор. Със Сам го подминаваме, но после спираме да си говорим с други хора, немци и една американка, той ни настига и подминава. Спираме да хапнем нещо, а дъждът е просто няколко пръски, но не ми се рискува да извадя камерата, оглеждам се и виждам познатия клин. Дарта е на има няма триста - четиристотин метра от нас. Чакаме я и е сякаш среща след цяла вечност. Тя е изненадана, че ни е настигнала. "Много сте бавни!" Всъщност ни споделя, че започнала да полудява щом е останала сама - слушала е музика, пеела си е, просто не е имало хора. Отново минаваме край лозя от никнещи хора, говорим си за следващото Камино, а аз си отбелязвам какви промени в екипировката бих направил.
Пред нас се появява Лос Аркос и отново изглежда като призрачен град - олющени фасади и боклуци, но табелата с Кока Кола ни дава надежда. Вървим по пусти улици и в една албергия ни насочват към главната улица с ресторанти, защото сме зверски гладни. Отново вали и хората са по кръчмите. Сам отскача до църквата, а ние с Дарта влизаме в ресторант, надолу по стълбите и в лудницата. Настигнали сме хора, които са били пред нас след Вийамайор, но това е тяхната крайна точка. Сервитьорът е объркан, но учтив, суети се около нас. Дарта си взима паеля, а ние със Сам по едно пилигримско меню, получавайки и бутилка вино. Храната е обилна, става ни тежко, а аз гледам сервитьорите - сред тях е една жена, която е изключително красива с големите си пъстри очи и мургава кожа. Тя се усмихва и аз й се усмихвам... Движенията й са красиви и плавни, поезия в хаоса на обслужването.

Излизаме от мястото с натежали стомаси, разделяме се отново с Дарта, като преди това сме си обещали, че ще се срещнем поне в Сантияго, а при следващата ни среща ще сготвя нещо българско. Тя отива да си търси албергия, а със Сам се мъкнем трудно, пуфтим и половината бутилка вино ме кара да дишам тежко, коремът ме стяга, имам нужда от почивки, а Торес дел Рио е само на 8 километра от Лос Аркос. Останали само двамата си говорим за доказването, замислям се над думите на Валентин, че винаги искам да си докажа нещо, че може би и това Камино е нещо такова. Говорим си и за любовта, за езиците ни и аз го уча на няколко български изречения. Сам за пореден път променя плановете си за това какво ще прави като се върне. От журналистиката преди два дни, сега говори как иска да спасява света, да го направи по-добър поне малко, по някакъв начин, но не е сигурен какъв точно...
Възвръщаме си ритъма бавно и стигайки Сансол сядаме за по-дълга почивка, облегнати на една стена, близо до пътя. Деца си играят край нас - имат само едно колело и се гонят. Облаците горе също се гонят и аз си спомням моето детство. Казвам на Сам, че искам да се пречистя от дигиталното колкото мога, да си почина от интернет и всичко останало, че ми е тъжно за децата, които израстват с таблети, за заробването в технологията. Нали тя трябва да служи на нас, а не ние на нея. Всяка вечер ми прави впечатление как пилигримите забиват лице в телефоните си, връщат се към бинарния си живот. Старите пилигрими, напротив, те си говорят, те си обсъждат деня, мазолите, смеха, всичко...
Влизаме в Торес дел Рио и се настаняваме в първата албергия - всъщност голям хотел, който е частично отворен.
Там се запознавам с Джин - кореецът, който вчера ме бе питал дали знам защо са тук неговите сънародници. Над мен Сам хърка, Джин се изненадва от това и се смее. Обяснява, че е бил готвач, че е в преходен период от живота си и сам не знае какво прави тук. Надява се да разбере докато стигне Сантияго. Както и аз за себе си. Джин ми става мил с това свое изказване. И той се изненадва от скоростта ни, защото е тръгнал един ден преди нас от Сен Жан. Джин не е вярващ, казва, че е християнин, но не практикува, може би затова и не знае  какво търси. Заговаряме се за кармата, как всички сме свързани, какво представлява самата карма и че според него тя е сбор от всичките ни действия. Аз се замислям за "sonder" - дума, която описва всичката тази мрежа от хора. Една паяжина от потръпващи нишки, в чиито център се намираш ти, но и си нечия периферия, връзка, която и сам не осъзнаваш...

20:30
Момчето плаче плаче докато бащата му говори нещо. В такива моменти ме е яд, че не знам испански поне малко. Бабата пък, предполагам, че е баба, но името й е Консуела, бърше сълзите му...
Стаята е пълна основно с корейци, има и едно момиче, което ми напомня на хипарка, но не говори много с нас, просто ни гледа въпросително. Със Сам ядем пред стаята, за да не смущаваме хората, които спят докато лампата с фотореле постоянно изключва и аз правя тъпи движения да я светна. Решаваме да закусим тук утре и тогава да тръгнем...
Матраците са хлъзгави, с калъфи от изкуствена кожа и се плъзгам в тях докато се опитвам да заспя...