Няколко месеца по-късно

 

Трамвай 7.
Сутрин, изпълнена с дъжд или първите слънчеви лъчи, малко преди да вляза в новите си катакомби.

Единственото ми пътуване, което се повтаря всеки ден през последните два месеца. Очите ми се плъзгат между външния свят, книгата в ръцете ми, хората, които са с мен вътре. Изучавам ги, защото не ми остава нищо друго в желанието ми да ги разбера. Като онази жена, която се изтяга подобно на амазонка, облегната на една страна, а тялото й е едновременно нежно, предизвикателно и заплашващо. Аз съм неволен наблюдател на всичко това, на ръката й, която разтрива задната част на шията й, лекото протягане на левия й крак. Или мъжът, който е заспал на седалката си, а от него се носи маранята на алкохолизма. Навън и вътре хората са намусени, бледи в липсата на слънце. Сякаш нямат живец и в себе си. Сякаш не са свободни.
Усещам как техният лик се обръща към мен, към моето вътрешно аз и в трамвая аз не пътувам към работата ми. Пътувам през изминалите месеци, даже години, опитвам се да разбера къде сгреших, кой нараних, да приема случилото се и да продължа. Осъзнавам, че това ще е дълго пътуване, защото чувствата не могат просто да се затворят в една кутия, да се съберат всички предмети на тези чувства, да се сложат в тази кутия, а след това да я прибереш някъде на сигурно.
И въпреки това съм дистанциран от този свят. Може би това значи да си пасажер? Да си откъснат от света, не непременно да не го оценяваш или да го отричаш, но да си просто наблюдател от далеч? Като пратеник на ООН. Да цениш красотата, но да не искаш да сграбчиш, да я имаш само за себе си. Не знам. Други, вероятно с по-голямо право, биха го нарекли страх от живота.
Трамваят завива край НДК. Не ми остава много време - винаги мисля, че не ми остава много време. Май това се превръща в един парализиращ страх - липсата на време.
Гледам в последния си тефтер, който изписвам - моето лично пътуване:

"02.04
Мъжете са ревниви към щастието на жените, които са били в живота им. Алтруизмът се изчерпва с това, че не трябва да има друг след тях както не е имало и друг преди тях. Така е и така ще бъде винаги. Гледам снимките на Майа в Либерец и нещо ме яде, хем се радвам за нея, хем ме е яд, че не съм там. С нея.
По същия начин се чувствам и като видя снимката на Стаси, дори и онази, която ми прати преди толкова години.
Щастливи ли са?
И като Ричард Мейпъл аз ставам ревнивец, защото нямам собственото си щастие, за мен самия. Искам да съм щастлив с тях. В един друг свят или в други светове.
Аз съм несвободен.
Това е малката тъжна истина за мен.
Кога съм бил последно свободен?
Може би в моите откъсвания, когато бях на колело, във влак и правех нещо ново. В онези малки мигове на щастие, които отлитат безвъзвратно.
Спомням си откъслечно миговете, в които съм бил лек, бил съм перце.
Сега те ми се струмат далеч, някъде отвъд планините, някъде в онова розовеещо небе, което изпълва кухнята сутрин.
Всяка сутрин ме обзема желанието да събера раницата си и просто да изчезна. Да се кача на влака и да слезна в забравено от Бога място. Но не го правя.
Желанието да избягам от себе си, да загърбя себе си, да бъда пътник без лице. Пролет, лято и зима... Да пътувам без очаквания и без очаквания към мен.
Защото нямам право на такива когато не оправдавам тези към мен.
И пътят се очертава в единствената възможна посока."

Опитвам се да приема случилите се месеци, емоционалното ми пропадане, вината, любовта ми към две жени, преливащи се една в друга. Слушам песни, които отключват спомени, пея си песни, които ми носят болка. Както техните очи...

За да се върна към реалността плъзгам поглед към хората наоколо. И въпреки всичките неща, които ми минават през главата, отчаянието, сънищата, в които умирам, желанието да бъда човек, който струва нещо, а не е просто отрепка, виждам хора с празен поглед. Те гледат дори не гледат с тъга. И погледът им ме плаши - говори ми за духовна смърт. Поглед, който съм виждал и преди, когато бях дете. Тогава отивахме да играем близо до Пирогов, на улицата пред къщата на Весела. А от прозорците ни гледаха други деца. Деца без коса и с тъжни погледи. От прозорците на детското отделение. Те ни наблюдаваха тъжно, а ние ритахме топка. Тогава ми ставаше гузно, че те ни зяпат, но и не разбирах защо не слизат да играят с нас и предпочитат да са тъжни там горе.
По същия начин не разбирах и защо нямат коса. Това беше страшно за мен, да нямам коса.

Виждам същия поглед и в съседа ми от седмия етаж. Окървавено му лице се е запечатало в паметта ми, миризмата от напикаване, разлятата бира, смачканите цигари, мръсните дрехи. Той е проснат пред блока, лежи и диша тежко, залита с ръце. Лъхва ме цялото му съществувание когато го подвигам и бавно потъвам във въртележката на собствените си спомени. Държа човек без нищо, човек, който е отказал да живее, за който няма смисъл. И искам да му помогна, да му подам ръка, като изкупление на миналите ми грешки, но знам, че няма да има разлика. Това е загубен човек, който всъщност би бил по-добре ако загине. Но аз нямам тази власт, не взимам такива решения. И когато го виждам отново, два дни по-късно, да лежи напикан пред входа, изпадам в сляп гняв.

Навлизам в последната права от пътуването си. Мисълта ми отново се връща към изминалите месеци. Къде се обърка всичко? Защо постъпих така или така? И знам, че копнея да ги видя, но не трябва, не е редно. Те трябва да са щастливи, а аз трябва да измина пътя си. Назад и напред.