15
юли
Сутринта се събуждам странно потънал в леглото.
Небето изглежда обещаващо и решавам да опитам плана си – да се спусна по стария викингски път от Торсхавн до Велбастадур. Така или иначе вчерашния ден се шегувахме с Хедвиг, че ще дойда да пием по кафе. Мятам в платнената раница фотоапарата, шише с вода, тефтер, якето за дъжд, а от бензиностанцията отсреща купувам някакви сладки неща за енергия. Нямам карта, така че се ориентирам по това, което имам – чакълест път се издига нагоре и за надморска височина от около 250 метра се задъхвам от стръмния наклон. Трябва да стигна платото, а пътят за него минава през новостроящи се къщи и затворено училище. Опитвам се да намеря правилната пътека и тогава виждам една от типичните купчини камъни. Малко след нея откривам и следващата, после още една и погледът ми се плъзва към „хоризонта“ където всички тези каменни насипи изчезват. Чувствам се като в някакъв праисторически свят, древен свят и освен мен в този момент на платото няма никой. Под мен се разстила Торсхавн, много по-голям сега отколкото преди векове, а отсреща виждам старата част на града, червеният норвежки катран изпъква по стените на сградите и аз мога да си представя, че съм част от тези викинги, които правели жертвоприношения преди изпълнението на сделките. Около мен прелитат птици, теренът е каменист, влажен и пълен с избуяла трева. И тогава виждам провала на моите планове...
