Няколко
месеца по-рано
-Това е много яко, и съм навит да се включа поне за няколко дни! - Кирил жестикулираше по онзи маниер, който напомняше на Ангела Меркел, докато казваше изречението.
Бяхме на по бира, коментирайки едно пътуване до Осоговската планина, а аз споделях последния си план за идващата година, а именно да мина българската част на Е-4. От известно време в главата ми се въртеше представата как вървя отново от място на място, мозъкът ми се изпразва от ежедневните глупости, от тревогите, от интернет и всичко. Освен това спомените от пътуването до „края на света“, макар и запечатани дълбоко, след всяко отваряне заприличваха на някакъв далечен миг, на нещо, което сякаш не се е случило. И затова сега си представях планини и места през които не бях минавал или ако да, то сега щеше да е в друга светлина – не на обикновен турист, а на човек, който се предизвиква, който иска да почувства отново това откъсване, защото единакът си остава единак независимо от всичко...
Седмиците започнаха да се изнизват, а аз се хванах да планирам нещата по-добре, питайки за съвети по-опитните от мен хора, преценявайки каква екипировка ми трябва с надеждата, че този път няма да ми трябват шестнайсет килограма. Кирил също се вдъхнови и започна да прави свой план, да се опитва да влиза във форма, а постепенно, с наближаването на датата, 23-ти юни, усещахме как и двамата сме „прегорели“ от ежедневието. Междувременно се оказа, че и Алин, с която се запознах на Камино, ще дойде с две приятелки в България, включвайки се в нашето приключение. Така, дни преди заминаването при прогноза за непрестанен дъжд, аз вече сънувах крачките, стъпките и гледките, а хората около мен ме предупреждаваха за мечки, питаха неща къде от любопитство, къде от чист етикет за нормален разговор. В този момент аз вече бях в състоянието си на отшелник, чакайки момента, в който ще изчезна от радара на социалните мрежи. Междувременно се оказа, че няма да имам достатъчно време и планът ми включваше да стигна връх Вихрен, който да изкача, да пия едно за стареца там, а после да се прибера към София...
-Това е много яко, и съм навит да се включа поне за няколко дни! - Кирил жестикулираше по онзи маниер, който напомняше на Ангела Меркел, докато казваше изречението.
Бяхме на по бира, коментирайки едно пътуване до Осоговската планина, а аз споделях последния си план за идващата година, а именно да мина българската част на Е-4. От известно време в главата ми се въртеше представата как вървя отново от място на място, мозъкът ми се изпразва от ежедневните глупости, от тревогите, от интернет и всичко. Освен това спомените от пътуването до „края на света“, макар и запечатани дълбоко, след всяко отваряне заприличваха на някакъв далечен миг, на нещо, което сякаш не се е случило. И затова сега си представях планини и места през които не бях минавал или ако да, то сега щеше да е в друга светлина – не на обикновен турист, а на човек, който се предизвиква, който иска да почувства отново това откъсване, защото единакът си остава единак независимо от всичко...
Седмиците започнаха да се изнизват, а аз се хванах да планирам нещата по-добре, питайки за съвети по-опитните от мен хора, преценявайки каква екипировка ми трябва с надеждата, че този път няма да ми трябват шестнайсет килограма. Кирил също се вдъхнови и започна да прави свой план, да се опитва да влиза във форма, а постепенно, с наближаването на датата, 23-ти юни, усещахме как и двамата сме „прегорели“ от ежедневието. Междувременно се оказа, че и Алин, с която се запознах на Камино, ще дойде с две приятелки в България, включвайки се в нашето приключение. Така, дни преди заминаването при прогноза за непрестанен дъжд, аз вече сънувах крачките, стъпките и гледките, а хората около мен ме предупреждаваха за мечки, питаха неща къде от любопитство, къде от чист етикет за нормален разговор. В този момент аз вече бях в състоянието си на отшелник, чакайки момента, в който ще изчезна от радара на социалните мрежи. Междувременно се оказа, че няма да имам достатъчно време и планът ми включваше да стигна връх Вихрен, който да изкача, да пия едно за стареца там, а после да се прибера към София...
